Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
Особено страшно бяха обезобразени ръцете му (Виконта явно бе копирал ръцете на един техен далечен познат, запален автолюбител, чиито ръце бяха простреляни надлъж още на Невска Дубровка). По повод тези ръце в разказа възниква сюжетообразуващ разговор: Ерик П. Доваджер разказва на лирическия герой доста загадъчна история за свой приятел, който пропаднал (изчезнал, разтворил се във въздуха) буквално пред очите му. Току-що се били разделили на прага, Ерик не успял да направи и десет крачки, когато зад гърба му се разнесъл отчаян вик, шум и повече никой никога не видял приятеля му. Нямало следи. Нямало улики. Нищо. На сутринта Ерик тръгнал да дава показания в полицията и бил прегазен от огромен автомобил, чийто номер никой не успял да види… Лежал половин година в болница, завинаги бил осакатен и се превърнал в днешната развалина. Изчезналият му приятел не бил открит и делото било прекратено. Край. Това е историята.
Лирическият герой е потресен и заинтригуван, но най-важното предстои! Следващата сутрин става ясно, че Ерик П. Доваджер е изчезнал, оставил е бележка, в която поднасял по най-изискан начин извиненията си за „малката мистификация“, която вчера разиграл „подтикван от отвратителната скука, съпътствана от отвратително лошото време“. На лирическия герой не му оставало нищо друго, освен да повдигне рамене и да се засмее.
Но това още не е краят! Защото солта на Виконтовия разказ бе именно в края на разказа. След една година действащите лица се срещат отново на пустинния бряг, сред хлъзгавите скали и водораслите, гниещи след отлива. Кресливите чайки се носят над вълните, почти докосвайки ги с криле, кацат на крайбрежието, наближава буря и пурпурното слънце се скрива в черните облаци… И героят вижда как бледото изранено лице на Ерик П. Доваджер става още по-бледо („бяло като корема на старец…“). Очите му застиват, той тежко се подпира на лакирания си бастун и започва да мърмори неразбираемо и някак насила: „Птиците над вълните… и този залез… Извинете ме… Напомнят ми за една история… страшна история… Започна в Сомо…“ Точка. Край на разказа. Импровизаторът се вдъхнови и се роди нова история.
— Добър край — искрено рече Станислав. Изведнъж му хрумна, че всъщност Виконта е написал този разказ за себе си. Ерик П. Доваджер е самият той — цял живот измисля страховити истории, защото му е забранено да разказва истинските. Впрочем, в Доваджер не се усещаше никакъв подтекст, той бе просто импровизатор, артист и човек, който измисля. Да каже ли на Виконта? Или не трябва? За какво?
— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? — попита Виконта. — Целият ти възторг?
— „Неспособността да изпитваш възторг е признак на знание“ — рече Станислав. Реши нищо да не пита и нищо да не казва.
— На какво знание? — попита Виконта подозрително.
— Изобщо. Но според мен нещо подобно вече съм чел.
— Уви — въздъхна приятелят му — аз също. Но не си спомням кой го беше писал… Четох го на ингилизки… И идеята така ми хареса, че реших да я опиша по своему… — Той си направи сандвич с риба и каза тъжно:
— Нищо не може да се измисли. Всичко вече е измислено… Или наистина съществува — добави той изведнъж и Станислав разбра, че е бил прав за него и Доваджер. — Това е ужасно, мой Стак. Повече никога няма да докосна перото.
— Глупости — каза Станислав. Беше му неловко. Нещо изведнъж свърши и май по негова вина. Повече нищо не можеше да се направи — бе свършило завинаги. Някакви пътища се разделиха. Нещо, което по-рано винаги бе до него, се отдалечи и си замина.
— Знаеш ли с какво най-незначителното туземно божество се отличава от най-гениалния архитект? — попита Виконта. — Божеството винаги може да материализира своя план, дори да е напълно бездарен… В мене няма Бог, мой Стак. Следователно той изобщо не съществува.
— Защо? — попита тъпо Станислав.
— Защото Бог е в човека. Или изобщо го няма. Запиши си го в своята книжка.
— Нямам книжка — каза Станислав, чувствайки, че неловкостта между тях нараства.
— Зная. Това е просто цитат. Още един цитат… Но малък. И хайде да пием, мой Стак. Време е да звъннат чашите.
Пиха, за да загладят неудобството, замезиха, за да разкарат горчивия му привкус Наистина нещо бе свършило, уви. Все пак не всичко! Нещо беше останало! Виконта взе китарата и изсвири най-сложния акорд, на който бе способен: