Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— Имахме късмет — каза Нъли.
— Бог бди над нас — заяви абатът. — За мен това е знак, че сме под Негова защита.
— Трябва да се признае, че постъпихме глупаво — каза кисело Харкорт. — Да се пъхнем в гъстака, за да наблюдаваме някакви си глупави еднорози.
От еднорозите нямаше и помен. Вероятно вече бяха навътре в гората.
Йоланда беше невъзмутима, сякаш не се бе случило нищо. Наметалото и не беше изкаляно от еднорозите, които бяха налетели върху тях. Косата и беше пригладена.
— Какво ще правим с онзи човек там? — попита Харкорт.
— Според мен това не е човек — каза Нъли. — И аз като абата смятам, че е мечка.
— Но ако е бил човек — каза абатът, — трябва да отидем при него, стига да можем да си позволим да загубим малко време, за да кажа няколко думи. За упокой на душата му…
— Ако можеш да намериш достатъчно от него, кажи си няколкото думи — отвърна Нъли.
— Не ми е приятно да го кажа — обади се Йоланда, — но мисля, че Нъли е прав. Не бива да губим време. Трябва да тръгваме.
— Сигурен съм, че беше човек — каза Харкорт. — Струва ми се непочтено и нехристиянско да го оставим така. Дори и да е мъртъв, трябва да направим нещо за него.
— Чарлз — каза Нъли, — къде остана здравият ти разум? И по-рано си виждал мъртви хора. Виждал си и си ги отминавал.
— Да, но…
— Въпреки че ми е неприятно, трябва да се съглася с Нъли — обади се абатът. — Колкото и да ми е мъчно, най добре е да се махаме оттук. И все пак мисля, че беше мечка.
Тръгнаха на запад покрай билото на хълма. Вървеше се доста леко. Йоланда изчезна — отиде напред да разузнае. Никой не забеляза как стана това. Беше при тях, а в следващата минута я нямаше.
— Почвам да огладнявам — оплака се абатът. — Не сме яли от снощи. Какво ще кажете, ако спрем и похапнем малко хляб и сирене?
— Бръкни в торбата си и яж, докато ходим — каза Нъли.
— Не ям вървешком — отвърна абатът. — Разтръсква ми се стомахът и хващам колики.
— След два часа ще спрем да нощуваме — успокои го Харкорт. — Слънцето отдавна превали. Минахме доста път. Можехме и повече да минем, ако не се бяхме забавили с еднорозите.
Абатът измърмори недоволно, но продължи да върви, подтичвайки от време на време, за да не изостава. След около час стигнаха до място, на което хребетът се спускаше стръмно в дълбока долина. Над долината беше легнала тъничка мъгла. През нея проблясваше водна повърхност. Оттатък долината, в светлината на отмиращия ден, с варовикова белота сияеха далечни хълмове.
— Мочурище — каза Нъли отвратено. — Дано да намерим път и да го заобиколим. Ходенето през мочурища е най-отвратителното нещо.
— Малко е — каза абатът. — И ми се струва някак си не на място. Повечето мочурища са из равнината, а не набутани между хълмове.
— Намират се навсякъде, където може да се събере вода, която да залее земята — възрази Нъли.
— Дали да не преразгледаме първоначалния си план? — подхвърли абатът. — Може би още е по-добре, ако тръгнем на север, докато не намерим римския път. Римляните са добри инженери. Техните пътища са с малък наклон. Тогава ще вървим по равно, вместо да се лутаме през гъсти гори или да газим през мочурища.
— На римския път всички ще бъдем излапани още преди да се смрачи — изсумтя Нъли.
Харкорт чу шумолене на листаци бързо се обърна. На няколко крачки от тях стоеше Йоланда и ги гледаше изпод качулката си.
— Господа — каза тя, — намерих място за лагер. Има изворче и млад елен, увесен на едно дърво.
Абатът се завъртя и изграчи:
— Еленско месо? Еленско месо! А аз се канех да ям хляб и сирене.
— Следвайте ме — каза Йоланда и те тръгнаха подир нея.
Много преди мръкване лагерният огън буйно гореше, а върху жаравата се печеха големи парчета еленско месо.
Абатът бе опрял гръб в един дънер, галеше големия си корем и душеше аромата на цвърчащото месо.
— Това е идеален завършек на един ден, наситен с изкачване на хълмове, с еднорози и с дракони — каза доволен той. — Миризмата на еленското месо компенсира всички изпитания, през които минахме.
— Пред нас е мочурището — каза Нъли на Йоланда. — Трябва ли да минем през него?
— Не, не е необходимо — успокои го тя. — Можем да го заобиколим.
— Слава Богу — въздъхна абатът. — Нашата водачка струва колкото товар сол, равен на теглото и.
Започнаха да се хранят. Рунтавата брада на абата лъсна от мазнина.
После полегнаха около огъня, заситени от богатата вечеря и доволни от себе си. Абатът измъкна от торбата си бутилка вино. Вече беше съвсем тъмно. Откъм мочурището се чуваше пеенето на нощни птици. По върховете на дърветата шумолеше лек ветрец. Беше приятно. „Прекалено приятно“ — помисли Харкорт. Въпреки обилната храна и приятната почивка след трудния ден, — той беше нащрек и дори малко разтревожен от всички тези приятни неща. Това беше враждебна страна и не трябваше да е чак толкова приятна.