Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Оставете го! — прошепна Митето. — Не ми се вярва да влезе.
Но той сбърка, защото Мишо бе вече пред заключената врата на къщата. Като разбра, че няма да може да влезе през нея, той мина вдясно до първия приземен и счупен прозорец, през който щеше да се промуши без проблем, въпреки пухкавото си тяло. Прекрачи, пъхна дясната си ръка и наведе внимателно рамо, за да не докосне парчетата стъкло, които стърчаха от рамката, после вкара главата си, останалата част от тялото, а накрая — левия крак. Бе вече вътре. Постоя няколко секунди, за да свикне с тъмнината и после тръгна в стаята. Усещаше, че не бива да се застоява, тъй като страхът това и чакаше. Движеше се бавно, като се опитваше да регулира дишането си.
Навън месечината щеше да се пръсне от пълнолуние и хвърляше ярка светлина, а това му помагаше да вижда. Бързо премисляше какво да направи. Ако се върнеше обратно, нямаше да му признаят, тъй като щяха да го обвинят, че се е уплашил. Трябваше да мине през цялата къща и да излезе през някой от предните прозорци на фасадата, която опираше на долната улица. Те обаче бяха най-малко на два метра от земята заради наклона на терена. Оттам нямаше и вход, така че Мишо трябваше да се провеси от перваза и да скочи долу. Помисли си, че няма да е толкова страшно, след като вече бе падал от черешата.
Стигна до вратата на стаята. Опипа за брава, но като не намери, вкара пръсти между процепа с касата и дръпна. Вратата послушно се отвори. Чу се зловещо скърцане, след което в стаята литнаха два прилепа, направиха няколко кръга, но бързо се ориентираха и изчезнаха навън. Пичовете около огъня ги видяха как профучават над тях и инстинктивно се снишиха. Кирчо успя да прошепне едно: „Леле, мале!“ и се сгуши в брат си, който се опитваше да не показва, че трепери от страх.
Мишо бе успял светкавично да избегне срещата с прилепите и сега вече крачеше в коридора. Спря, за да се освести и да избърше потта си, и докато всичко около него също утихваше, разбудено от прокобния писък на пантите, той осъзна, че сетивата му отново работят и то по-силно. Затова преди още да види двете зейнали врати в дъното на коридора, той долови сред миризмата на старо дърво, влага и прах един тънък аромат на нещо неестествено. Сапун, паста за зъби, одеколон, парфюм, пудра, червило — това бяха изкуствените тоалетни миризми, с които се бе сблъсквал през досегашния си живот, но… Тази хем му бе много позната, хем не можеше да я разграничи със сигурност и най-вече — да си спомни кой бе нейният носител.
Изпаднал в колебания и съмнения, Мишо стоеше пред стръмното дървено стълбище за горния етаж с лице към вратите, през които ясно се виждаха прозорците на стаите, а през тях — къщата на бай Пано от другата страна на улицата. Чак сега Мишо усети, че бе извършил огромна грешка. Заедно със сладникавия козметичен мирис, който нямаше да му дава мира цял живот, той вече започна да усеща ледения полъх на страха и бавно да осъзнава каква глупост бе извършил. Стоеше като втвърден насред тая стара и прокълната къща в очакване на обезглавения българин.
И тогава се чу лек шум. Нещо сякаш изтропа. Откъде идваше? Отгоре, отстрани? Мишо не можеше да прецени. Трепереше и осезаваше в смъртоносно очакване. Ей сега пред него щеше да застане зловещият труп с кървящ врат и говореща глава и щеше да го попита какво прави в неговите покои…
В тоя момент Михаил видя през дясната врата в стаята бързо да преминава сянка на жена. Мерна се за миг и изчезна в далечния край, към улицата. Как е възможно! — не вярваше на очите си Мишо. Чий беше този силует? По прическата му се стори, че е на кака Мими… Но нали тя бе на изпити в София. А може и да се е върнала, без той да знае. Миризмата? Не беше ли нейна? Нямаше ли тя такъв парфюм. Не! Кака Мими миришеше на друго. Но ако се бе прибрала с нов парфюм? Щеше да разбере, но не и сега. Сега трябваше да се спасява.
Хукна към стаята с видението. Тук бе най-светло, но нямаше никого. Отдъхна си. Нали все пак не се появи безглавият българин! Стигна до единия от двата прозореца, през който можеше да се излезе, погледна надолу и прецени, че ще успее да се спусне по перваза и да скочи на земята. Така и направи, без да губи време.
Чак когато стъпи на улицата, Мишо разбра колко много се бе изплашил. Краката му трепереха, а сърцето му се мяташе в гърдите като завързана жаба, която безпомощно скача в различни посоки. Целият плуваше в пот. Изтупа дрехите си, огледа ги — слава богу не беше ги скъсал — и реши да постои малко преди да се върне в Празното място.