Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Не се карайте! — изненада се, че го казва Мишо. Нямаше причина да харесва Самуел, но и той съзнаваше, че момчето е право.
— Дадено! — протегна ръка Сами.
Митето я пое и добави:
— Ама, мама Мара не е вещица!
— Че кой си го мисли? Аз само на майтап…
— Понякога шегите ти са… Ей, ами топка!
Борисчо предложи услугите си и отиде да вземе, а Михаил остана сам насред мълчанието на Митето и Самуел. Години по-късно той щеше да осъзнае, че и двамата са били орисани на вечно безмълвие, ускорено от болести и лудост.
Мирис на страх
Същата вечер, край огъня, пичовете отново си разказваха страшни истории. Сега към тях се бяха присъединили Стефчо и Кирчо Пеневи. Бе прохладна вечер, небето бе осеяно с накъсани като памук облаци, които от време-навреме скриваха ярката и пълна луна. Въпреки това наоколо бе достатъчно светло — ясно се очертаваха дървета, къщи и огради. Чуваха се щурци, а комарите не бяха толкова настървени заради лекия ветрец и дима, който се стелеше над Празното място. Този път момчетата бяха запалили огъня вътре в него, за да са на завет, но далеч от запустелия конак. Разнасяше се миризма на изгоряла суха трева и клонки от див орех. Бе вече средата на август, Преображение бе минало и вечерите ставаха по-студени и загадъчни. Пушекът подсилваше усещането за свръхестественост.
Марион гледаше скришом от високия балкон на дядовата си къща насядалите около огъня пичове и се опитваше да долови какво си говорят. Не искаше да я видят, за да не започнат пак с противното стихче. Само че Митето бе успял да я забележи и нарочно приказваше по-силно. Искаше да я впечатли, без другите да разберат, че всичко, което казваше, той го адресираше и към нея. Дори ставаше на крака, когато се наложеше да онагледи по-подробно своя разказ. Марион тайно му се възхищаваше и страшно й се искаше да слезе в Празното място, за да е по-близо до това привлекателно момче.
— А пък убитият българин по пълнолуние броди в конака и носи под мишница отрязаната си глава. Аха!
— Тука до нас? — попита Кирчо Пенев.
— Ами ти къде си мислиш?
— Не го слушай! Лъже те! — прошепна брат му Стефчо.
— Като не вярваш, що не влезеш да провериш?
— Ами какво е пълнолуние? — недоумяваше Кирчо.
— Кире, ти ме уби! Щом луната се вижда като футболна топка, значи е пълнолуние — обясни му Самуел. — Както е сега. Погледни! — И му посочи небето.
— Ами, новолуние?
— Пак е кръгла като топка, но не се вижда. Стига си питал! — скастри го брат му.
— Луната винаги е кръгла, нали е планета? — продължи Самуел.
— И е спътник на земята — допълни Митето. — Но те е бъз да влезеш в къщата. Аха!
Самуел Нисим Ниньо не отговори веднага. Знаеше, че Митето ще го предизвиква и ще му изтъква колко много го е страх, но същевременно бе наясно, че и той като него няма кураж дори да припари до конака.
— И тебе те е шубе! — отговори Сами.
Митето погледна първо към балкона, сякаш да провери какво мисли Марион, после към него и рече:
— Ще вляза, но ако и ти дойдеш с мене.
— Да, да! Да ти пазя страха?
И тогава не друг а Мишо проговори тихо:
— Аз ще вляза сам!
Всички се изумиха.
— Какво? — едновременно попитаха пичовете.
— Чухте. Ще вляза сам в конака!
Марион не можеше да разбере какво става, не издържа и се показа над перилата на балкона. Митето се провикна, за да чуе и тя:
— Мишо щял да влиза в стария конак…
„Боже!“, прошепна горе момичето. Не й се вярваше, че най-смотаният от всички момчета в махалата има толкова кураж. Нима Мишо, голямото цигу-мигу, е толкова смел! Жалко, че не можеше да го види как ще се напикае от страх в тая зловеща къща.
Михаил стана на крака, огледа опулените лица на пичовете и тръгна към конака. Сам не знаеше какво върши, но усещаше, че ако издържи, щеше да спечели много и щеше да им затвори завинаги устата, за да не му викат омразното ЖАБА. Лъжеше се.
Пръв започна да го разубеждава Борисчо, но като видя, че няма да успее, той се обърна към Митето:
— Кажи му да не ходи! После на нас ще си го изкарат.
— Прав е — подкрепи го Самуел. — Ей, Жаба, я се връщай при нас!
Ако беше се обърнал към него по име, Мишо може би щеше да се разколебае, но така обидно и заповедно и то пред всички — никога! Продължи да крачи, сякаш не беше ги чул. Нека дойдат да го спрат, щом искат! Заповедното подвикване на Самуел по-скоро му вдъхна увереност и колкото повече приближаваше стария конак, толкова повече му се струваше, че ще успее. Прие го като изпит, като изпълнение на най-трудния етюд пред комисията в края на годината в музикалната школа. Вълнуваше се, но дълбоко в себе си се чувстваше уверен. Сърцето му тупкаше с всичка сила, ала Мишо знаеше, че отвън то не се вижда, колкото и да бе ярка луната. Не бе сигурен, обаче, дали пичовете не го чуват, затова спря, ослуша се и като се убеди, че освен щурците нищо друго не безпокоеше призрачната тишина наоколо, той се успокои още повече. До конака оставаха няколко метра.