Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Искаш ли да си тръгваме?
Мишо го погледна и тъкмо да му каже, че желае да останат още малко, за да слуша китариста, на масата им седна възрастен и върлинест мъж с набръчкана тъмнокафява кожа на лицето и с татуирана котва на дясната си ръка. Беше по моряшка фланелка и говореше с дълбок дрезгав и пиянски глас.
— Васо, ще черпиш ли една бира?
— Дадено бе, Теди!
Доволен от лесния успех и длъжен да се отплати за бирата, мъжът започна с приповдигнат тон:
— Казвам се Теди Браун. Роден съм на левия бряг на река Мисисипи, майка ми е индианка а баща ми ирландски моряк, в жилите ми тече…
— Стига, стига, знам! — каза баща му, при което мъжът скокна на крака и започна да се боксира с въображаем противник.
Прекъсна го сервитьорът, защото веднага след като той остави бирата на масата, мъжът с моряшката фланелка спря своя спаринг, грабна бутилката, изрече с поклон и вдигната ръка едно гърлено „Хау!“ и изчезна някъде в ресторанта.
— Вярно ли, че е индианец? — не се сдържа Мишо.
— Глупости! Чист олмчанин си е и не се казва Теди Браун, а Младен. Хайде да си вървим, че стана късно!
Навън вече се стъмваше. Настъпваше часът на комарите и докато Васил и синът му чакаха автобуса за града, насекомите потайно започваха да излитат от храстите, за да кръжат с проницателен и тънък звук край ушите на топлите хората в несекващото си желание да кръвосмучат. Откъм ресторанта се чуваше мекия глас на саксофона, който заедно с Дунава изтичаше бавно на изток.
Мишо заспа още в рейса и баща му го пренесе до тях на ръце.
Котките на мама Мара
Майката на Митето се казваше Мария. Тя беше дребна и незабележителна женица с изпъкнали зеленикави очи и чудати чувства. Обичаше котки и паяци, не ядеше пилешко и погребваше кокошките в двора, когато те умираха от старост. Някои от тях в последните си дни прокукуригваха като петли и събуждаха всеобщо изумление и страх от зла поличба. В двора си мама Мара, както я наричаха Митето и съпругът й, гледаше не по-малко от десетина котки (истинският им брой никога не се знаеше с точност), а в къщата бе пълно с паяжини. „Залудял съм с тия мачъци!“, оплакваше се мъжът й Фончо в бръснарницата на Цачи, риташе умилкващите се изчадия адови и скришом убиваше многобройните рожби на Арахна, които предяха своите фини мрежи дори и под езика му. Митето бе израснал с особените любови на мама Мара и бе свикнал с котки, паяци и кукуригащи кокошки, но всеки път трябваше да предупреждава пичовете, когато идваха при него за непредвидените изненади.
Къщата им бе в горния край на „Аница“, над Празното място и срещу внушителния дом на Алексо Поптодоров — дядото на Марион, така че когато след седмица време в късния следобед Мишо се престраши да отиде на гости у своя най-уважаван приятел, той трябваше да каже на баба си Милèва къде ще бъде.
— Да не се цапаш и да не влизаш в къщата, за да не те ухапе паяк! — предупреди го тя, след като дълго не искаше да го пуска, но най-накрая Мишо се позова на думите на майка си и бабата отстъпи.
Котките на мама Мара го посрещнаха още пред външната врата, около която цъфтяха кученца и калдаръмчета. После чак излезе Митето и двамата се отправиха към работилницата на баща му. Тук момчето поправяше пушката на Борисчо, който седеше заедно със Самуел на земята и галеше една от котките.
— О, Жаба! — подигравателно започна Сами, но Митето бързо го сряза:
— Айде сега, да не се обиждаме!
Самуел само се захили и продължи да плюе дълго провисващата си слюнка, която движеше нагоре-надолу като ластик. Между краката му се бе образувала малка локвичка.
Мишо си отдъхна, кимна за здрасти на Борисчо и се подпря с ръце на основната греда, която държеше покрива на пристройката. Не трябваше да се цапа. Загледа се в сръчните ръце на Митето, които стържеха с пила някаква метална скоба, която бе затегнал в менгемето. С нея щеше по-здраво да прикрепи цевта. Старата ламаринена скоба се бе скъсала и внукът на Семьон Данилов не знаеше откъде да си намери.
— Ще стане като нова и няма да се изхлузва, докато тичаш. Аха!
— Той и без това стреля като разноглед, когато бяга! — намеси се Сами. Бе прибрал с шумно засмукване пружиниращата си лига.
Никой не се обади. Митето продължи да стърже и когато след малко каза „Готово!“, лицето на Борисчо засия. Той бръкна в джоба на късите си панталони, извади от там увита в станиол шоколадова бутилчица Коняк екстра и плахо я подаде на Митето.
— Ега си как се подмазваш! — нахили се Самуел, но Борисчо се защити: