Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Импровизираният разпит не трая дълго. Оказа се, че последни са го видели Фончо и самият капитан Григоров преди две седмици в качеството си на играещи белот в двора на шофьора.
— Мама му стара! — забрави служебността си Гичо Гаргата. — Как така ще ми ходи някъде, без да се обади на никой? Значи! — усети, че е излязъл от роля той. — Василе, с тебе се разбрахме още вчера. От другите искам да давате по едно ухо какво се говори в махалата и да ми докладвате. Ясно!
Когато Гичо излезе, мъжете останаха в мълчание, твърдо убедени, че работата не е като хората. После един по един те се разотидоха, останаха само бръснарят и неговият клиент.
— Ама и Гичо е един! — рече бай Симо, докато плащаше. — Направо си ни внуши, че човекът е убит. Ще го видя какво ще говори утре, когато Пано се върне.
— Добре де, Симчо, ами ако Гина наистина му е видяла сметката? Има сериозен мотив — разлика в годините, солидно наследство…
— Без следствие, доказателства и самопризнание нищо не може да се каже.
— Дано не й ставаш адвокат!
— Ако се окаже така, както се съмняваш, и Господ не може да я спаси.
Обувките
Мишо се видя с пичовете в понеделник. В неделя свири цял предиобед, зареден с топлата прегръдка на кака Мими. Следобед строи на масата в хола поредната къщичка от пластелин. Този път тя беше копие на старият конак. Вече бе влизал вътре и бе видял разположението на стаите. Докато редеше разноцветните тухли с миризма на газ, му дойде наум да отиде пак в конака, но през деня, за да разгледа подробно и на светло зловещата сграда. Въпреки че се беше изплашил както никога, сега тя му се струваше по-обикновена и по-малко страшна. Едва ли през деня щеше да види нещо. Безглавият българин сигурно си почиваше тогава. Все пак, Мишо бе благодарен, че не го срещна, иначе кой знае — можеше да се напишка. В конака обаче имаше дух и той не бе на мъж, а на жена, при това главата й си беше на раменете и приличаше на кака Мими. Въпреки това Мишо изключваше възможността призракът да е неин. Какво ще прави тя там? Кака Мими си беше жива и нещастна и никъде не излизаше след своя провал.
Накрая, когато къщичката бе готова, Мишо се престраши и реши да отиде, и да попита съседката. Девойката пак бе на същото място и в същата поза, сякаш не се бе помръднала от петък. Сега четеше книга и не беше чак толкова посърнала, дори се усмихна леко, щом го видя.
— Здрасти, миличък!
Той й отвърна и седна на стола срещу нея. Чудеше се как да започне, но не за дълго.
— Ти ходила ли си в конака?
— В запустялата къща? Че какво да правя там?
Мишо си отдъхна. Защо изобщо се бе усъмнил!
— Е, влизала съм някога, когато една моя съученичка живееше там. Има огромна дърворезба на тавана в хола на втория етаж. Но това беше отдавна. После те се преместиха, защото щяха да събарят къщата. Да, ама виж я сега на какво прилича и още не я бутат. Дано не падне някой ден и да убие човек! Ти да не влизаш там!
— Защо?
— Опасно е!
— Аз вече влизах…
— Моля! — прекъсна го Мими. — Бе изумена не толкова заради куража му. — Повече да не си посмял!
— Момчетата казват, че вътре броди дух на мъж без глава, ама аз видях призрак на жена. И приличаше на тебе.
— Мише, ти не бива… Недей, миличък!
Мими прехапа устни. Опасяваше се за нещо свое, за нещо, което Мишо не знае, а не бе в състояние да разбере. Стана, отиде до него и клекна на колене, за да се изравни с главата му:
— Обещай ми, че вече няма да влизаш там!
Мишо кимна с глава, а тя го прегърна и задържа в обятията си, но не като вчера. Отново бе по сестрински и сега той не усети солен вкус в устата си. Изпрати го до стълбището, а после му махаше и от прозореца, когато той вече влизаше в техния двор.
Но Мишо не я послуша. Преди да потърси пичовете на другия ден, той отиде право в конака. Какъв ли щеше да е тоя таван?
Дали не бъркаше, чудеше се той, докато минаваше през същия прозорец, който използва онази вечер. Сега щеше да се върне пак през него, а не да скача на улицата. Вътре бе светло и много прашно. Имаше паяжини навсякъде, а от дървения таван на стаята, в която влезе, висяха две черни топки. Мишо не знаеше, че това са заспали прилепи. Те не помръднаха.
Отново премина в коридора и пак застана до стръмното дървено стълбище. Парапетът му бе изкъртен, но стълбите бяха запазени. Мишо погледна нагоре и видя, че в края има врата, едното крило на която го нямаше. Поколеба се, но тръгна към втория етаж. Крачеше бавно и леко, въпреки това дъските под краката му скърцаха. Изкачи се и се озова в голяма стая, подобна на хол. Погледна към тавана и видя дърворезбата. Бе един голям кръг с лъчи и приличаше на цветята в техния двор.