Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Реви, реви! — изгърмя тантурестият Толя, влязъл без да почука. — Реви ти, за да не рева аз!
После се завъртя безцелно в средата на стаята, колкото да засвидетелства злостната си избухлива природа, и изчезна.
Двамата още не се пускаха. Мишо гореше целият. За пръв път изпитваше подобно чувство на особена възбуда. Гърдите на кака Мими се притискаха в корема му и той усещаше изпъкналата твърда плът да тупти заедно с неговото сърце. В устата му стана солено, а бузите му пламтяха. Защо не бе по-голям, наистина!
Когато бе вече мъж, Михаил Обретенов щеше да открие Мими в Русе, но щеше да се потресе от състоянието й. Онова, което видя бе ужасно, но онова, което научи от чезнещата жена, бе толкова неочаквано, че той едва не припадна. Само него не бе видял в пророческите си сънища.
Същата вечер баба Милèва със задоволство щеше да съобщи на майка му, че детето на комшиите не е прието да следва.
— Никъде не излиза от срам!
Мишо осъзна защо кака Мими не се беше показвала на прозореца толкова дни. Значи ако не я беше потърсил, тя нямаше да му се обади? Не й се сърдеше, особено след изумителната солена прегръдка, която през нощта влезе и в съня му, само че сега двамата с Мими летяха накрай света и кой знае защо се целуваха уста в уста като във филмите.
Бай Пано го няма
На следващия следобед Мишо свири като никога. Докосваше струните, сякаш те бяха топлата кестенява коса на кака Мими и движеше лъка с лекота. Малкото му виолончело за пръв път издаваше такъв мек звук.
Това впечатли дори баща му, който се унасяше в съседната стая. Бе сутрешна смяна и сега си почиваше. Отначало свиренето на Мишо му пречеше, но след като той спря да реди гама след гама и тихо започна някаква нежна мелодия (бе етюд в ре-минор от Хайдн), Васил задряма и след минути вече похъркваше. И тъкмо вече заспиваше дълбоко, когато чу гласът на тъща си.
— Василе!
Раздвижи се, примляска и се провикна:
— Какво има?
— Слез, че те търси другарят Григоров!
Мишо спря да свири, остави виолончелото и отиде до прозореца, за да види какво става. В беседката седеше капитанът криминалист Гичо Гаргата и си вееше с някакъв вестник заради горещината. Застанал в профил към Мишо, той му заприлича на индианец с черната си мазна коса, заресана назад, със сбръчканото си и изгоряло от слънцето лице и най-вече с големия си месест и гърбав нос. Липсваше му превръзката и томахавката. Мишо не знаеше, че вместо нея чичо Гичо носи отзад на кръста си пистолет — едно от оръжията способствало за покоряването и асимилирането на червенокожите. Не знаеше още, че именно заради приликата му с тях и най-вече с характерните черти на физиономията си, чичо му Гичо още като дете бе опрякорен Гарга. Щеше да му стане симпатичен заради сродната им съдба.
След малко в беседката дойде и татко Васил, който седна срещу милиционера и запали цигара. Пушеше Родопи — плоски късове без филтър и в бяла квадратна кутийка с капаче и синя планина, изрисувана отгоре. Щеше да пуши Родопи докрая на живота си, въпреки, че вече имаше всякакви филтрови и ароматизирани кръгли цигари.
Капитанът каза нещо на баща му, погледна го изпитателно, след което замълча в очакване. Васил направи недоумяваща физиономия, дръпна си от цигарата и заобяснява с широко отворени очи. Мишо се опитваше да чуе какво си говорят двамата мъже, но въпреки че прозорецът бе отворен и само дантеленото перде бе преграда, той нищо не можеше да разбере. Щеше да попита по-късно, а баба му от своя страна нямаше да закъснее да попита него. Милèва усещаше, че Гичо не идва случайно у тях. Въпреки, че бяха приятели със зет й и често се събираха при бръснаря, тя никога не бе виждала милиционерът да идва у тях току-така.
Двамата мъже вече излизаха от беседката — капитанът сложил ръка върху рамото на баща му. Стигнаха до портата, там поговориха още няколко минути и накрая се разделиха. Васил тръгна бавно по пътеката умислен и с наведена глава. Спря за миг и се обърна назад, към улицата и къщата на златаря.
На вечеря и Мишо, и баба му изгаряха от нетърпение да разберат за какво бе идвал капитан Гичо. Детето се колебаеше да попита, тъй като усещаше, че нещо не е наред, а Милèва за нищо на света нямаше да се унижи и да се интересува за един копой на комунистическата власт. Истината бе, че тя се страхуваше и колкото привидно да ненавиждаше зет си, Милèва се притесняваше да не би и него да го отведат завинаги като покойния й съпруг. Не й се мислеше дори за подобна възможност.