Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Заоглежда се вече по-спокоен, но никой не видя. Явно от страх му се бе привидяло. Миризмата също бе изчезнала, но споменът за нея винаги щеше да го преследва и на сън, и на яве. Всяка жена, която щеше да прегръща, щеше да носи заедно с утробата си и частица от това ухание.
Тръгна. Когато излезе на „Аница“ и стигна до стълба с уличното осветление, видя в основата му две-три жаби, които леко подскачаха в очакване отгоре да падне поредното насекомо. Не се бутаха — всяка си имаше територия и дълъг език. Мишо ги отмина спокойно, без още да е осъзнал своя подвиг, който трая не повече от три минути.
През това време пичовете сериозно се бяха разтревожели, но не знаеха какво да предприемат. Да тръгнат да го търсят в конака — никога, да викат — бе вече късно и неудобно, оставаше им единствено да изчакат.
— Не трябваше да го пускаме! — каза Стефчо, прегърнал треперещия си брат.
— Сега оня призрак като го вземе… — почти изхлипа Борисчо.
— Ще стане и той като него и наистина ще се превърне в жаба — обади се уж на шега и Самуел, без да се опитва да прикрие своя страх.
Горе на балкона русите коси на Марион също трепереха, огрени от луната, която вече бе отказала да се крие и хитро се промъкваше между пухестите облачета.
— Ето го! — не се стърпя момичето, когато видя Мишо да влиза в Празното място.
Пичовете скокнаха на крака, изплашени до смърт. Кирчо дори си плю в пазвата. Огънят догаряше и в настъпилата тишина се чуваха последните припуквания на неовъглената дървесина.
— Какво стана? — попита Митето.
— Нищо особено — излъга Мишо.
— Видя ли го? — престраши се Борисчо.
— Ами…
Но Мишо не довърши. Съзнаваше превъзходството си и бе убеден, че сега вече нямаше да му викат жаба — поне пред него.
Провалът
Още на другия ден Мишо отиде най-напред да потърси кака Мими. За негово учудване тя си бе в къщи — била дошла още преди седмица. Посрещна го различно от друг път. Бе уморена и посърнала. Изумрудените й очи бяха зачервени, гъстата й тъмнокестенява коса бе пусната, а бретонът скриваше черните й вежди. Това я правеше още по-красива, но и някак си привидно недружелюбна. Не го прегърна и не го целуна като сестричка. Покани го в стаята си и докато той сядаше на малкия диван под прозореца, който гледаше към черешата, тя вече се бе свила на леглото с глава, опряна на коленете си, които бе обгърнала с две ръце. Загледа го като жената от сецесионната картина у тях в антрето, която седеше по същия начин до някакво езеро и тъжно съзерцаваше във водите пред нея.
— Провалих се, Мише! Не ме приеха — изрече през дълбока въздишка кака Мими.
Михаил можеше да си представи какво означава това за нея, по-скоро за нейните амбициозни родители. Чичо Толя щеше да крещи, леля Фанка — да й натяква, че не е свирела достатъчно, а само е зяпала през прозореца и си е губела времето да слуша тия рошльовци от лошия свят, които бяха подлудили и добрия.
— Не могат ли да разберат, че не съм родена за велика пианистка. Обичам да свиря за удоволствие, но не искам да ставам музикантка!
Съчувстваше й, но как можеше да й помогне? Самият той нямаше още ясна представа какъв точно иска да стане. Митето, например, искаше да е индианец като малкия бледолик Сат-Ок с майка полякиня, омъжила се за вожда на племето шеванези; Самуел бе убеден, че ще стане милиционер (когато порасна, той наистина стана пазител на реда — Михаил Обретенов го намери във Франкфурт, където Сами работеше като охрана на еврейския културен дом); дори Борисчо знаеше какъв иска да стане — космонавт като Гагарин, само Мишо си оставаше с голямото цигу-мигу, както му се подиграваше Марион.
— Догодина ще кандидатствам за детска учителка и няма да им позволя да ми определят живота! — сърдито заяви Мими и наклони глава. — Не, първо ще се оженя, за да си имам най-после законен мъж…
Мишо не я разбра, но усети, че тя ще заплаче, а не искаше да я гледа със сълзи на очи. Стана, отиде до нея и започна да я гали по косата, после по свободната буза. Мими извърна поглед към него и притисна ръчичката му между главата и рамото си. След това освободи ръце и силно го прегърна.
— Мише, ти си много добре дете! — шепнеше през сълзи тя. — Ако беше по-голям, щях да избягам с теб накрай света!
Стискаше я с всичката си налична сила и чувства. Не можеше да осъзнае какво изпитва към нея, толкова много я обичаше, че не му се искаше повече да я пусне. Вдишваше я цялата и скришом целуваше косите й. За миг си спомни миризмата от оная вечер. Тя не бе като тази. В уханието на кака Мими имаше мирис на мляко и плът — същата неповторима смесица от телесен аромат, който бе усещал в прегръдките на своята майка. Мишо не чувстваше, че и по неговите бузи се стичат сълзи.