Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
После двамата Пасторовци го пуснаха и Немечек изпълзя от езерото. Истинският смях избухна едва когато го видяха с мокрите, кални дрехи. От дрешката му капеше вода, а когато тръсна ръка, от ръкава му се изля вода, сякаш изсипана от кана, Всички отскочиха от него, когато се тръсна като някое мокро кученце. И присмехулните думи се сипеха като дъжд:
— Жаба!
— Пийна ли си?
— Защо не поплува малко?
Немечек не отговори. Усмихваше се горчиво и изцеждаше мокрите си дрехи. Пред него застана Гереб, ухили се широко, поклати доволно глава и го запита:
— Хубаво ли беше?
Немечек повдигна към него големите си сини очи и отвърна:
— Хубаво беше — промълви тихо и добави: — Хубаво беше, много по-хубаво, отколкото да стоиш на брега и да ми се подиграваш. Предпочитам до Нова година да стоя до шия във вода, отколкото да се съюзя с враговете на своите приятели. Не се сърдя, че ме натопиха във водата. Миналия път, когато те видях сред чуждите на острова, сам цопнах във водата. Можете да ме примамвате, да ми се подмазвате, да ми давате подаръци, колкото си искате, но аз не ща да имам нищо общо с вас. И ако още веднъж ме потопите във водата, ако сто пъти ме потопите във водата, пак ще дойда на острова и утре, и когато си искам! Все ще се скрия някъде, където няма да ме видите. Не се страхувам от вас. А ако дойдете при нас на улица „Пал“, за да ни вземете земята, вие ще ви чакаме! Тогава ще видите, че когато и ние сме десет души, говорим другояче, а не както аз говоря сега. Лесно ви беше с мене! Който е по-силен, побеждава. Двамата Пасторовци ми откраднаха топчетата в градината на музея, защото бяха по-силни! Лесно е на десет срещу един! Но нищо. Можете и да ме набиете. Ако исках, нямаше да влизам във водата. Но не постъпих във вашите редици. Предпочитам да ме удавите във водата, да ме пребиете от бой, няма да стана предател, като този, който стои там… ето там…
Той протегна ръка и посочи Гереб, чийто смях замръзна в гърлото му. Светлината на фенера падаше върху хубавата руса главица на Немечек и блесналите му мокри дрехи. Той гледаше гордо и с чисто сърце в очите на Гереб, който почувствува, че някаква тежест сковава сърцето му. Лицето му посърна, оброни глава. В този момент всички мълчаха и настъпи такава тишина, сякаш момчетата бяха в храм; чуваше се само как от мокрите дрехи на Немечек капките падат върху твърдата земя…
Немечек прекъсна дълбоката тишина:
— Мога ли да си вървя?
Никой не му отговори. Той попита още веднъж:
— Няма ли да ме пребиете от бой? Да си вървя ли?
Понеже и сега не му отговори никой, спокойно и бавно тръгна към моста. Нито една ръка не трепна, нито едно момче не мръдна от мястото си. Всички чувствуваха, че това малко, русичко дете е истински герой, истински мъж, който заслужава да порасне… Двамата стражи на моста, които видяха всичко отначало докрай, го гледаха зяпнали, но не посмяха да го докоснат. Немечек стъпи на моста и тогава проехтя дълбокият, силен глас на Фери Ач:
— За почест!
Двамата стражи застанаха мирно и вдигнаха високо копията с посребрени върхове. И всички момчета удариха токове и вдигнаха високо копията си. Никой не продума, когато копията с посребрени върхове блеснаха на лунната светлина. Само стъпките на Немечек отекваха по моста, когато се отдалечаваше. После и те престанаха да се чуват и се долавяше само някакво шляпане, както когато някой ходи с обувки, пълни с вода… Немечек си отиде.
На острова червеноризците се спогледаха смутено. Фери Ач, застанал в средата на полянката, сведе глава. Тогава до него се приближи Гереб, пребледнял като платно. Той измърмори нещо.
— Знаеш ли… — започна той.
Но Фери Ач му обърна гръб. След това Гереб се върна при застиналите на място момчета и застана пред по-големия Пастор.
— Знаеш ли… — измърмори той и на него.
Ала Пастор последва примера на главатаря си. И той обърна гръб на Гереб, който стоеше безпомощно. Не знаеше какво да прави. Сетне сподавено промълви:
— Изглежда, че трябва да си вървя.
И сега не му отговори никой. Той тръгна по същия път, по който преди малко бе минал малкият Немечек. Но на него никой не отдаде чест. Стражите се облегнаха на перилата на моста и загледаха водата, додето стъпките на Гереб заглъхнаха в тишината на Ботаническата градина…
Когато червеноризците останаха сами, Фери Ач тръгна и спря пред по-големия Пастор. Застана съвсем близо до него, така, че лицата им почти се допираха. Той го запита тихо:
— Ти ли взе топчетата на това момче в градината на музея?
Пастор отговори тихо:
— Аз.
— И брат ти ли беше там?
— Да.
— Einstand ли направи?
— Да.
— Аз забраних ли на червеноризците да заграбват топчета от слаби момчета?