Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
— Тук! — обади се Лесик.
— Запишете в протокола, че Немечек е обявен от общото събрание за предател и напишете името му с малки букви.
Цялото събрание измърмори. Според устава, това беше най-строгото наказание. Мнозина заобиколиха Лесик, който седеше на земята, облегнал на колене тефтерчето от пет крайцера, което беше протоколната книга на съюза, и с едри, разкривени букви записваше:
„ерньо немечек е предател!!!“
Така Съюзът на събирачите на маджун заклейми Ерньо Немечек…
А Ерньо Немечек или, ако ви харесва повече — ерньо немечек, тичаше към улица „Кинижи“, където Бока живееше в скромна малка къща. Той се завтече към входната врата и там се сблъска с Бока.
— Я виж — учуди се Бока, когато се съвзе. — Ти какво търсиш тука?
Немечек задъхано разказа за случилото се, като дърпаше Бока за дрехата, за да побързат. Двамата изтичаха заедно към площадката.
— Всичко това ти чу и видя? — запита тичешком Бока.
— И чух, и видях.
— А Гереб още ли е там?
— Ако побързаме, ще го сварим.
Трябваше да спрат пред клиниката. Горкият Немечек започна да кашля. Той се облегна на стената.
— Ти… — започна той — ти побързай затам… аз… аз… ще се изкашлям. — И кашлицата го задави. — Изстинал съм — обясни той на Бока, който не мърдаше от него. — В Ботаническата градина изстинах… Това, че паднах в езерото, беше нищо. Но когато киснах в басейна, водата беше много студена. Там ме полазиха тръпки.
Те свърнаха по улица „Пал“. И тъкмо завиваха на ъгъла, когато се отвори вратичката на площадката. Оттам бързо излезе Гереб. Немечек дръпна Бока:
— Ето го!
Бока сви фуния с ръцете си и извика гръмогласно по тихата малка уличка:
— Гереб!
Гереб спря и се обърна. Когато видя Бока, той се изсмя и побягна по булевард „Кьорут“. Неговият презрителен смях проехтя остро между къщите на улица „Пал“. Гереб им се подигра.
Двете момчета стояха на ъгъла като заковани. Гереб изчезна от очите им. Те разбраха, че всичко е загубено. Безмълвно се отправиха към входа за площадката. Отвътре долиташе веселият смях на момчетата, които играеха на топка, и после силните викове на маджунарите, които приветствуваха новия си председател… Вътре още никой не подозираше, че това малко парче земя може би вече не е тяхно. Това малко парче неплодородна, изровена пещенска земя, тази притисната между две къщи малка равнина, която в техните детски сърца означаваше свободата, която сутрин беше американска прерия, следобед унгарска равнина, при дъжд море, а зиме Северен полюс, земята, която им беше приятел и се превръщаше във всичко, което пожелаваха, за да ги забавлява.
— Виждаш ли — каза Немечек, — те още не знаят…
Бока сведе глава.
— Не знаят — тихо повтори той.
Немечек вярваше в Бока. Не губеше надежда, докато виждаше до себе си своя умен, сдържан приятел. Той се изплаши истински едва когато забеляза в очите на Бока първата сълза и чу как малкият председател, самият председател, дълбоко съкрушен, развълнуван, запита:
— Какво да правим сега?
V
След два дни, в четвъртък, когато над Ботаническата градина падна сумрак, стражите на малкото дървено мостче застанаха мирно при приближаването на една тъмна фигура.
— За почест! — ревна единият.
Тогава и двамата вдигнаха към небето копията си и по посребрените им върхове блесна бледата лунна светлина.
Те отдадоха чест на главатаря на червеноризците Фери Ач, който забързан премина моста.
— Тук ли са всички? — запита той стражите.
— Тъй вярно, господин капитан!
— И Гереб ли е тука?
— Той пристигна пръв, господин капитан.
Капитанът мълчаливо поздрави, а стражите отново вдигнаха над главите си копията. Това беше бойният поздрав на червеноризците.
На полянката на малкия остров се бяха събрали всички червеноризци. Когато пристигна Фери Ач, по-големият Пастор изкомандува:
— За почест!
И дългите копия, облепени със станиол на върха, се издигнаха над главите.
— Трябва да побързаме, момчета — каза Фери Ач, след като отговори на поздрава, — закъснях малко. Да се заловим веднага за работа. Запалете фенера.
Беше забранено да се пали фенерът, докато не пристигне главатарят. Запаленият фенер означаваше, че Фери Ач е на острова. По-малкият Пастор запали фенера и червеноризците насядаха около светлинката. Всички мълчаха, чакаха да заговори главатарят.
— Има ли нещо да доложите? — запита той.
Себенич поиска думата.
— Говори!
— Разрешете да доложа, от оръжейния склад липсва онова малко червено-зелено знаменце, което вие, господин капитан, взехте като плячка от улица „Пал“.