Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
Главатарят свъси вежди:
— От оръжията липсва ли нещо?
— Не. Като началник на оръжейния склад, щом пристигнах, проверих в развалината томахавките и копията. Всичко беше там, липсваше само малкото знаменце. Някой го е откраднал.
— Следи от стъпки видя ли?
— Да. По устав, както всяка вечер, и снощи посипах със ситен пясък вътрешността на развалината и когато днес проверих, открих следи от малки стъпки, които водеха през пукнатината право в ъгъла, където беше знамето, и обратно до пукнатината. Там те се губят, защото земята е твърда и има трева.
— Малки ли бяха следите?
— Да. По-малки от следите на Вендауер, който има най-малките крака от всички ни.
Настъпи дълбока тишина.
— В оръжейния склад е влизал чужд човек — заключи главатарят. — И то момче от улица „Пал“.
Червеноризците измърмориха недоволно.
— Предполагам, че е така — продължи Фери Ач, защото друго момче щеше да вземе поне едно от оръжията ни. А това е взело само знамето. Момчетата от улица „Пал“ са натоварили някого да прибере знамето. Гереб, ти нищо ли не знаеш?
Излизаше, че Гереб изпълнява ролята на постоянен шпионин.
Той стана.
— Нищо не зная.
— Добре. Седни. Ще проверим. А сега да свършим работата. Знаете какъв позор претърпяхме миналия път. Докато ние всички бяхме на острова, неприятелите закачиха една червена бележка на това дърво. Те бяха толкова ловки, че не можахме да ги хванем. Гонихме две съвършено непознати момчета чак до Чиновническите жилища и едва там разбрахме, че те напразно са бягали от нас и ние напразно сме тичали след тях, а потичахме здравата. Закачването на бележката е голям срам за нас и ние трябва да им отмъстим. Отложихме и превземането на площадката, докато Гереб не проучи положението. Следователно сега Гереб ще ни докладва и ние ще решим кога да започнем войната. — Той погледна Гереб. — Гереб! Стани!
Гереб отново стана.
— Казвай какво си свършил!
— Аз… — започна малко смутено момчето — съм на мнение, че можем да получим площадката и без бой. Понеже някога и аз се числях към тях, размислих… защо аз да бъда причината, те… с една дума, опитах да склоня пазача на незастроеното място да ги… изгони… оттам… оттам…
Думите пресекнаха в гърлото му. Фери Ач го гледаше сурово и право в очите. И екна силният му дълбок глас, от който момчетата толкова пъти бяха треперили, когато им се разсърдеше за нещо:
— Не! — избоботи той. — Ти изглежда все още не познаваш червеноризците. Ние не подкупваме и не се пазарим! Ако не ни дадат площадката доброволно, ще им я отнемем насила. Не ни трябва ни словак, ни изгонване, сами ще се справим. Що за подлост си наумил!
Всички мълчаха и Гереб сведе очи.
Фери Ач се изправи:
— Ако те е страх, върви си!
Той каза тези думи на Гереб със светнали очи. За момент Гереб много се изплаши. Разбра, че ако червеноризците го изгонят, не ще си намери място никъде в света. Ето защо вдигна глава и се опита да говори смело:
— Не съм страхливец! С вас съм, поддържам ви, ще ви положа клетва за вярност!
— Това вече е друго! — каза Ач, но по лицето му се виждаше, че не харесва пришълеца. — Ако искаш да останеш при нас, ще се закълнеш по нашите закони.
— С удоволствие — отвърна Гереб и въздъхна облекчено.
— Дай си ръката!
Ръкуваха се.
— Отсега нататък имаш чин подпоручик. Себенич ще ти даде копие и томахавка и ще запише името ти в тайния списък. А сега слушай! Работата не може да се отлага. Деня за нападение определям за утре. Тогава ще се съберем тук. Половината от четата ще влезе откъм улица „Мария“ и ще заеме крепостите. На другата половина ти ще отвориш вратата откъм улица „Пал“ и те ще изгонят момчетата от площадката. Ако се опитат да се спасяват сред купчините дърва, другите ще ги нападнат от крепостите. На нас ни трябва игрище за топка и ние ще си го набавим на всяка цена!
Всички наскачаха.
— Ура! — извикаха червеноризците и вдигнаха копия над главите си.
Главатарят махна за тишина.
— Трябва да те попитам още нещо. Не мислиш ли, че момчетата от улица „Пал“ подозират, че ти си преминал към нас?
— Не вярвам — отвърна новопроизведеният подпоручик. — Дори да е бил тука някой от тях миналия път, когато закачиха червената бележка, не може да ме е видял в тъмното.
— Следователно спокойно можеш да отидеш при тях утре следобед?
— Да.
— Няма ли да се усъмнят?
— Не. Но дори да се усъмнят, никой от тях няма да каже нищо, защото се боят от мен. Сред тях няма нито едно смело момче!
Внезапно се обади някакъв писклив глас:
— Има!