Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
Огледаха се. Фери Ач запита изненадан:
— Кой извика?
Никой не отговори. А пискливият глас се обади отново:
— Има!
Сега чуха ясно, че гласът идва от върха на дървото. Веднага след това запращяха клоните, нещо зашумя сред короната на голямото дърво и след миг от него се смъкна едно малко, русичко момче. Когато скочи от последния клон на земята, то спокойно оправи дрехите си, застана мирно и погледна право в очите смаяните червеноризци. Никой не пророни дума, толкова бяха изненадани от внезапното появяване на малкия гостенин.
Гереб пребледня.
— Немечек! — заекна той уплашено.
А малкото, русичко момче му отговори:
— Да. Немечек. Аз съм. И не търсете кой е откраднал от склада ви знамето на момчетата от улица „Пал“, защото го откраднах аз. Ето го! Мои са следите от стъпки, дето са по-малки дори от тези на Вендауер. Нямаше да се обадя и щях да си остана на дървото, докато си отидете, защото съм там вече половин час. Но когато Гереб каза, че между нас няма нито един смел, помислих: „Чакай, ще ти покажа, че между момчетата от улица «Пал» има и храбри, ако не друг, то поне редникът Немечек!“ Ето ме, подслушах цялото ви съвещание, откраднах знамето, ето ме, правете с мене, каквото искате, бийте ме, измъкнете знамето от ръцете ми, защото доброволно няма да ви го дам. Хайде, заповядайте, почвайте! Аз съм сам, а вие сте десет!
Той целият се зачерви и разпери ръце. В едната стискаше малкото знаме. Червеноризците не можеха да се съвземат от изненада и само гледаха малкото, русичко дете, което падна сред тях от небето и което смело ги предизвикваше с вирната главица, сякаш беше толкова силно, че можеше да натупа цялата група заедно с яките Пасторовци и Фери Ач.
Най-бързо се съвзеха братята Пастор. Те пристъпиха към малкия Немечек и го хванаха отляво и отдясно за ръцете. По-малкият Пастор стоеше от дясната му страна и посегна да вземе знамето, но неочаквано се обади Фери Ач:
— Чакайте! Не го закачайте!
Двамата Пасторовци погледнаха учудено главатаря.
— Не го закачайте — повтори той. — Това момче ми харесва! Немечек или как те наричат, ти си смело момче. Ето ръката ми, ела при нас и стани червеноризец!
Немечек тръсна отрицателно глава.
— Не искам! — отговори той упорито.
Гласът му трепереше, но не от страх, а от вълнение. Той стоеше бледен, сериозен и повтори:
— Не искам!
Фери Ач се засмя и каза:
— Щом не искаш, недей. Аз още никого не съм викал да дойде при нас. Тези, дето са тук, до един са ме молили да ги приема. Ти си първият, когото сам поканих. Но щом не искаш, недей… — И той му обърна гръб.
— Какво да го правим? — запитаха братята Пастор.
Главатарят отговори през рамо:
— Вземете му знамето.
По-големият Пастор с едно извиване измъкна червено-зеленото знаме от слабата, малка ръка на Немечек. Извиването на китката много го заболя, защото Пастор имаше яки като клещи ръце, но малкото русичко момче стисна зъби и не отрони звук.
— Взех го! — доложи Пастор.
Всички очакваха да видят какво ще стане. Какво ужасно наказание ще измисли силният Фери Ач. Немечек, стиснал устни, стоеше упорито на мястото си.
Фери Ач се обърна и махна на двамата Пасторовци:
— Той е много слаб. Не е прилично да го бием. Но… изкъпете го малко.
Червеноризците прихнаха да се смеят. Засмяха се и Фери Ач и братята Пастор. Себенич подхвърли шапката си във въздуха, Вендауер заподскача като луд. Дори Гереб се смееше под дървото и сред тези весели лица само едно остана сериозно: лицето на малкия Немечек. Той беше изстинал и от няколко дни кашляше. Майка му дори забрани да излиза днес, но малкото русичко момче не се свърташе в стаята. В три часа избяга от къщи, а от три и половина до вечерта стоя на дървото в острова. Но сега за нищо на света не би казал думица. Как да каже, че е простинал? Щяха само още повече да му се смеят. Гереб също щеше да се смее, както се смее сега, та чак зъбите му се виждат. Немечек не каза нищо. Изтърпя сред бурен смях да го отведат до брега на езерото, където двамата Пасторовци го натопиха в плитката вода. Братята Пастор бяха страшни момчета. Едното държеше ръцете му, а другото стискаше врата му. Те го потопиха до шия във водата и всички на острова ликуваха. Червеноризците играеха весел танц на брега, подхвърляха шапките си и крещяха:
— Хей, хоп! Хей, хоп!
Това беше техният боен вик.
Многократното „хей, хоп“ се примесваше със силен смях и веселата гълчава наруши вечерната тишина на малкия остров, а на брега, срещу Немечек, който надничаше от водата тъжно, като някое опечалено жабче, с разкрачени крака стоеше Гереб, заливаше се от смях и поклащаше глава към малкото, русичко момче.