Кървава музика [Blood Music - bg]

— Клаустрофобията ли те мъчи? — попита го Едуард.

— Не колкото по-рано.

— Магнитният резонанс е малко по-неприятен.

— Води ме, палачо.

След около час приключиха, преместиха се в тесен кабинет със светещи табла по стените и няколко монитора и Едуард се настани зад компютъра. На екрана се появиха серия от познати очертания.

— Започвам със скелета — обясняваше Едуард, но млъкна и се ококори в екрана. — Преди колко време е била катастрофата? — попита той като се надвеси напред.

— Не е имало никаква катастрофа — отвърна Върджил.

— Какво, да не са те понатупали някъде. Хайде, сега не е време за тайни.

— Не ме разбираш, Едуард. Погледни внимателно образа. Това не са последствия от травма.

— Ами тези удебеления тук — посочи той. — Виж си ребрата — целите са покрити със зигзагообразни линии. Очевидно са били натрошени. Също и…

— Прегледай гръбначния стълб — посъветва го Върджил. Едуард бавно завъртя изображението на екрана.

Този път не можа да сдържи възклицанието си. Картината беше направо фантастична. Гръбначният стълб на Върджил бе като броеница от триъгълни кости, които се съчленяваха по невъобразим начин.

— Може ли да те пипна? — попита Едуард. Върджил кимна. Изтегна се на кушетката, разкопча ризата и Едуард прокара разтреперани пръсти по гърба му. — Не мога да ги стигна — изсумтя той. — Всичко е толкова гладко… и гъвкаво — колкото по-силно притискам, толкова повече нараства съпротивлението. — Той се изправи и огледа замислено Върджил. — Я гледай, нямаш зърна. — На тяхно място бяха останали само тъмни пигментирани отпечатъци.

— Видя ли? — тържествуваше Върджил. — Преправят ме отвътре навън.

— Глупости.

— Нима не вярваш на очите си? — изненада се Върджил. — Така е — аз не съм същият, какъвто бях допреди четири месеца.

— Не разбирам за какво говориш. — Едуард продължаваше да сменя изображенията, разглеждаше ги от различни гледни точки, сверяваше данните.

— Виждал ли си някога подобно нещо? Човек, с подобна конструкция?

— Не — призна Едуард. Той стана, заобиколи бюрото, затвори вратата и пъхна ръце в джобове. — Какво, по дяволите, си направил?

Върджил му разказа. В началото не беше съвсем последователен, но Едуард попълни празнините в обясненията му с допълнителни въпроси.

— Как успя да конвертираш ДНК така, че да разчита и записва едновременно?

— Първо, за целта е необходимо да намериш подходящ по дължина сегмент от вирусна ДНК, който кодира топоизомерази и жирази. Прикачваш този сегмент към твоята ДНК и я улесняваш да намали свързващото си число — извършваш отрицателно свръхнамотаване на молекулата. Лично аз в началото на експеримента използвах етанид, но…

— Не задълбочавай, моля те. Не съм разтварял учебника по молекулярна биология от години.