Кървава музика [Blood Music - bg]

— И?

— Всичко е много странно, Едуард. Още в първи курс на медицинския факултет ни изнасяха лекции за „егоистичните гени“ и затова, че както индивидът, така и цялата популация нямат друга биологична функция освен да възпроизвеждат нови и нови гени. От яйцата излизат кокошки за да снасят нови яйца. Учените отдавна са се примирили, че интроните са гени, които нямат друго предназначение, освен да се възпроизвеждат в клетъчната среда. От тук до идеята, че са безполезни, има само една крачка. Първото, което направих, бе да се отърва от тези предразсъдъци. За мен интроните бяха като резервни части, останки от генетичен материал. Можех да строя от тях каквото си пожелая. — Той млъкна отново, но Едуард не го подкани да продължи. — Не съм виновен — заоправдава се Върджил. — Те ме прелъстиха.

— Не разбирам за какво говориш, Върджил. — Едуард имаше уморен вид, в мислите му непрестанно нахлуваха спомени от съвместното им следване. Имаше чувството, че Върджил дрънка някакви безсмислици.

Върджил удари с юмрук по бюрото.

— Те ме накараха да го направя. Проклетите гени!

— Защо, Върджил?

— За да не се налага повече да разчитат на нас. Те наистина се оказаха егоисти. През цялото време те са ме водили за носа. Хвърлили са ми примамка, а аз я нагълтах като пълен глупак.

— Ти си се побъркал.

— Не можеш да почувстваш това, което чувствам аз, защото не си работил върху тях. Би трябвало да се захване цял изследователски екип, все едно че е Манхатънският проект или нещо такова. А излезе толкова лесно, всяко парче от мозайката си падаше на мястото. Разбираш ли — аз не съм гениален.

Едуард разтърка уморено очи.

— Ще ми трябва кръвна проба, а също и малко урина за изследване.

— Защо?

— За да видя какво става с теб.

— Вече ти казах.

— Това са небивалици.

— Едуард, нали видя изображенията. Не нося очила, болките в гърба ми изчезнаха, от четири месеца не зная какво е алергичен пристъп и не боледувам от нищо. Нито грип, нито инфекции, нищо. Никога не съм се чувствал по-добре.

— И всичко е заради мъничките умни лимфоцити, които щъкат из теб и променят каквото не им се понрави?

Той кимна.

— В този момент вероятно всеки клетъчен куп е почти толкова умен, колкото сме ти и аз.

— Чакай… ти не спомена нищо за клетъчни купове.

— Забелязах, че клетките имат тенденция да образуват струпвания, които понякога надхвърлят двеста клетки. Трябваше да се досетя по-рано. По този начин общуват помежду си.

— Капнал съм. — Едуард се отпусна на стола.

— Според мен, загубата на тегло се дължи на това, че са подобрили обмяната на вещества. Освен това са подсилили костите ми, прекроили са изцяло гръбначния стълб и…

— Сърцето ти също беше променено.

— Виж, за сърцето не знаех. — Той приближи монитора, извика изображението на сърцето и го огледа от различни позиции. — Божичко! Всъщност, какво се чудя, не можех да си дам представа за всички изменения. Не знаеш какво облекчение е да споделиш всичко това с някой, който те разбира.