Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Те играеха смъртоносни игри, мъжете и жените от сенчестия свят на разузнаването и контраразузнаването. Живееха живот на ръба със смъртта. Бяха твърди, студени, напрегнати и безцеремонни. Не бяха като останалите хора, които работеха едно и също всеки ден и се връщаха в домовете си при семействата си. Дали той не беше един от онези, за които нормалният живот бе невъзможен? Сега беше едва ли не убедена в това. Но какво ставаше, на кого да вярва? Някой го беше прострелял. Или сам беше избягал, или някой го беше хвърлил в океана, за да се удави. Дали онези двамата го търсеха, за да го защитят, или за да го довършат? Дали непознатият не притежаваше изключително секретна информация, необходима за отбраната на страната?
Рейчъл прокара пръсти по ръката му, която безжизнено лежеше върху чаршафа. Кожата му беше гореща и суха. Треската все още го изгаряше отвътре, докато тялото му се мъчеше да се възстанови. Тя успя да му даде достатъчно подсладен чай и вода, за да не се обезводни, ала скоро той трябваше да започне да се храни, в противен случай щеше да й се наложи да го заведе в болница.
Рейчъл смръщи вежди. Щом поглъщаше чай, значи можеше да погълне и супа. Трябваше да се сети по-рано! Бързо отиде в кухнята и отвори консерва пилешка супа, прекара я през пасатора и я сложи във фурната да се затопли.
— Извинявай, че не е домашно приготвена — измънка тя на мъжа в спалнята. — Но във фризера нямам пиле. Освен това така е по-лесно.
Наблюдаваше го отблизо и го проверяваше на няколко минути. Щом мъжът започна да върти глава неспокойно върху възглавницата и да изритва чаршафа, Рейчъл подготви подноса с първото му „ястие“. Отне й по-малко от пет минути. Отнесе подноса в спалнята и едва не го изпусна, когато непознатия изведнъж се надигна и се подпря на десния си лакът, вперил пронизващ, искрящ от треската поглед.
Цялото й тяло се напрегна, щом усети как я обзема отчаяние. Ако той паднеше от леглото, тя нямаше да може да го вдигне сама. Мъжът се люшкаше върху несигурната си опора и продължаваше да я наблюдава с изгарящ и настоятелен поглед. Рейчъл постави подноса на пода. Малко супа се плисна навън. После се спусна към леглото да го хване. Като поддържаше главата му и се стараеше да не мърда рамото му, тя внимателно го прегърна през гърба и постави главата му върху рамото си.
— Лягай — рече му със спокоен глас, както винаги му говореше. — Сега не можеш да ставаш.
Непознатият сключи черните си вежди и не се поддаде на усилието й.
— Време е за парти — измърмори задавено.
Беше буден, ала с не съвсем ясно съзнание. Треската го отнасяше в някакъв въображаем свят.
— Не, партито още не е започнало — увери го Рейчъл, хвана лакътя му и го изправи, за да не може той да се подпира на него. Цялата му тежест се стовари върху ръката й, докато го слагаше на възглавницата. — Имаш време да поспиш.
Мъжът лежеше и дишаше тежко. Веждите му бяха все така смръщени, докато я наблюдаваше. Погледът му не потрепна, когато тя взе подноса от пода и го постави върху нощното шкафче. Вниманието му беше приковано в нея, сякаш се опитваше да проумее нещата и да се избави от мъглата, която забулваше ума му. Рейчъл тихо му говореше, докато му поставяше допълнителна възглавница зад гърба. Не знаеше дали той разбира думите й, но изглежда гласът и докосването й го успокояваха. Тя седна отстрани на леглото и започна да го храни, като не спираше да му говори. Мъжът беше покорен и отваряше устата си, щом Рейчъл доближеше лъжицата до устните му, ала скоро клепачите му натежаха. Тя бързо му даде аспирин, обнадеждена, че лесно бе успяла да го нахрани.
Докато поддържаше главата му, за да измъкне допълнителната възглавница иззад гърба му, за да легне, й хрумна нещо. Струваше си да опита.
— Как ти е името?
Той се намръщи и неспокойно тръсна глава.
— Чие? — попита с дълбок и изпълнен с объркване глас. Рейчъл остана надвесена над него с ръка под главата му. Сърцето й лудо биеше. Може би беше време да получи някои отговори!
— Твоето. Как се казваш?
— Моето ли?
Мъжът се подразни от въпроса. Настоятелно се взря в нея, докато се опитваше да се съсредоточи. Погледът му обходи лицето й и се снижи надолу.
Тя отново го попита:
— Да, твоето. Как се казваш?
— Моето ли? — той си пое дълбоко въздух и повтори. — Моето. — Вторият път не беше въпрос. Бавно вдигна двете си ръце, потрепервайки от болката в рамото, сложи ги върху гърдите й и нежно ги погали с длани. — Моето — отново повтори мъжът, като по този начин ясно предяви претенциите си за собственост.