Демонът на Максуел

Тя напрягаше целия си вътрешен слух да чуе оня глас, който бе я накарал да побегне презглава заедно с кораба, но той мълчеше. И продължи да мълчи, макар че тя успя като непослушно дете да се възбунтува против родителя си. Обратното трябваше да направи, не да го слуша! С цялата сила на двигателите трябваше да влезе в истинската вселена! Така поне твърдеше Кардинала, комуто тя най-силно вярваше, затова и той единствен съумя да я примири с промяната в програмата.

Могъщи някога умове, мила Ури, каза й той тогава, са си представяли Вселената куха, а ние се носим само по външната или вътрешната й страна и само обвивката й сме способни да възприемаме. Но куха ли е наистина? Нали същите тия умове са смятали за празни и междузвездните пространства, а ние се убедихме, че от вакуума непрекъснато извира материя и енергия. Дори можем да черпим от нея. Е, добре, нека да е имало Големия взрив, макар тая теория да ми се вижда повърхностна. Той може да създаде такава обвивка, която непрекъснато да се разширява. Но нищо ли, съвсем нищо ли не е останало под обвивката, между нея и центъра на избухването? Не, не, навътре трябва да влезем, Ури, ако искаме действително нещо да разберем. А не да пълзим като залутани мравки между звездите, които са само обриви върху кожата на Вселената! И може би тъкмо тия черни дупки ще ни позволят да надникнем в същината й. Амиран е прав да ги нарича биоактивни точки на Вселената, той има сетиво за нещата…

— Моето сетиво е по-силно, пък им се плаша — вметна тогава Урания.

— Не за себе си се плашиш, а за нас — коригира Кардинала възражението й. — И нас ни е страх, разбира се. Човекът винаги се е боял от непознатото, но тъкмо благодарение на този страх е оцелявал и е дошъл сега чак дотука. Защото винаги си оставаме способни да го преодоляваме, за да разкрием и превърнем плашещото ни в наш съюзник против следващото непознато…

Весела и сякаш безгрижна изглеждаше дивата игра на частиците около кораба, въпреки че непрекъснато гинеха в нея милиарди от тия светли частици. Или може би тъкмо затова безгрижна, защото тук нямаше истинска гибел, тук непрекъснато нещото се превръщаше в друго нещо. Осъзнаваха ли го те, или си го въобразяваха само човеците, които неуморно търсеха някаква утеха за собствената си смърт?…

А защо така изведнъж си спомни думите на Кардинала, само за да си намери оправдание за новото решение ли, което бързо узряваше в нея? Или пък нещо извън й го нашепваше? Каквото и да е, тя трябваше да се извини на хората, да ги помоли да върне кораба на онова място, което бе я хвърлило в такова обезумяване. Да го преодолее, ако пак настъпи, и да вкара кораба поне в ония облачни сгъстявания около дупката. Да навлече там тежкия скафандър и да се гмурне в нея, за да види накъде води, та следващите експедиции да могат вече с по-малко страх да проникнат в неведомата същност на Вселената. Нали затова са я създали — да им проправя пътя, не да ги пъди като дечица от опасностите! Защото — тя едва сега и тук го осъзна — също като Астра бе се превърнала във всеотдайна майка на екипажа, но за разлика от нея в майка деспот, оправдаваща своя деспотизъм с дълга си. Да, ето оттук бе извряла цялата бъркотия в нея и с деспотизма си трябваше най-напред да се пребори!