Демонът на Максуел
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Демонът на Максуел». Краткое содержание книги:
Отказа се от раничния двигател, за да не променя с йонните му струи радиационната картина около кораба, и закачи за скафандъра двестаметровото въже, чиято шпула се намираше на рамката на люка. Не спусна и филтъра пред лицевото стъкло на шлема си, макар броячът на пояса й да сигнализираше доста повишена радиация. Кракът й обаче я отблъсна така неотмерено, че тя полетя като изстреляна към противометеоритната мрежа. Наруга се с древната космонавтска ругатня: „Да ме глътнат черните дупки, дано!“, и като се захващаше за мрежата, ловко се извъртя с лице към кораба. Изходът през мрежата бе наблизо, но тя се отказа да го доближи. Вътре между мрежата и корабната обшивка бе сега достатъчно интересно. Пространството сякаш кипеше, нажежено от невидим огън.
Очите й, бързо свикнали на мрака, ясно виждаха светливите порои от точици и чертички на корпускулярните куршуми, с които космосът обстрелваше антирадиационната броня на кораба. Това бе едно от предимствата на черните й очи. Синеоката Астра едва ги различаваше. Още при първото й учебно излизане инструкторът бе й казал: „Да ти завиди човек на тия очи, спокойно ще гледаш онова, дето ние само на фотоплака можем да видим!“ Той бе също светлоок. Но едва ли само на цвета на очите й се дължеше необикновената им способност. Черното й тяло също бе надарено с нечовешки качества и тъкмо в тях тя бе намерила опора и утеха, след като узна, че е рожба на генетически манипулации. Тогава тя окончателно повярва и на своите необикновени инстинкти. Вече никое хрумване не й се струваше случайно, никое усещане — без смислова причина, никой вътрешен глас — само неин. Сякаш космосът изведнъж й откри с колко връзки я е обвързал към себе си, сякаш й довери окончателната тайна на нейното раждане. Негова рожба бе тя, не на човешките експерименти или той бе заставил хората да ги извършат. Чрез нея той, истинският й баща, настояваше най-после да слезе при децата си. Той ли я повика сега да излезе? Какво искаше да й каже, което досега не й е казвал?
Тя напрягаше целия си вътрешен слух да чуе оня глас, който бе я накарал да побегне презглава заедно с кораба, но той мълчеше. И продължи да мълчи, макар че тя успя като непослушно дете да се възбунтува против родителя си. Обратното трябваше да направи, не да го слуша! С цялата сила на двигателите трябваше да влезе в истинската вселена! Така поне твърдеше Кардинала, комуто тя най-силно вярваше, затова и той единствен съумя да я примири с промяната в програмата.
Могъщи някога умове, мила Ури, каза й той тогава, са си представяли Вселената куха, а ние се носим само по външната или вътрешната й страна и само обвивката й сме способни да възприемаме. Но куха ли е наистина? Нали същите тия умове са смятали за празни и междузвездните пространства, а ние се убедихме, че от вакуума непрекъснато извира материя и енергия. Дори можем да черпим от нея. Е, добре, нека да е имало Големия взрив, макар тая теория да ми се вижда повърхностна. Той може да създаде такава обвивка, която непрекъснато да се разширява. Но нищо ли, съвсем нищо ли не е останало под обвивката, между нея и центъра на избухването? Не, не, навътре трябва да влезем, Ури, ако искаме действително нещо да разберем. А не да пълзим като залутани мравки между звездите, които са само обриви върху кожата на Вселената! И може би тъкмо тия черни дупки ще ни позволят да надникнем в същината й. Амиран е прав да ги нарича биоактивни точки на Вселената, той има сетиво за нещата…
— Моето сетиво е по-силно, пък им се плаша — вметна тогава Урания.
— Не за себе си се плашиш, а за нас — коригира Кардинала възражението й. — И нас ни е страх, разбира се. Човекът винаги се е боял от непознатото, но тъкмо благодарение на този страх е оцелявал и е дошъл сега чак дотука. Защото винаги си оставаме способни да го преодоляваме, за да разкрием и превърнем плашещото ни в наш съюзник против следващото непознато…
Весела и сякаш безгрижна изглеждаше дивата игра на частиците около кораба, въпреки че непрекъснато гинеха в нея милиарди от тия светли частици. Или може би тъкмо затова безгрижна, защото тук нямаше истинска гибел, тук непрекъснато нещото се превръщаше в друго нещо. Осъзнаваха ли го те, или си го въобразяваха само човеците, които неуморно търсеха някаква утеха за собствената си смърт?…
А защо така изведнъж си спомни думите на Кардинала, само за да си намери оправдание за новото решение ли, което бързо узряваше в нея? Или пък нещо извън й го нашепваше? Каквото и да е, тя трябваше да се извини на хората, да ги помоли да върне кораба на онова място, което бе я хвърлило в такова обезумяване. Да го преодолее, ако пак настъпи, и да вкара кораба поне в ония облачни сгъстявания около дупката. Да навлече там тежкия скафандър и да се гмурне в нея, за да види накъде води, та следващите експедиции да могат вече с по-малко страх да проникнат в неведомата същност на Вселената. Нали затова са я създали — да им проправя пътя, не да ги пъди като дечица от опасностите! Защото — тя едва сега и тук го осъзна — също като Астра бе се превърнала във всеотдайна майка на екипажа, но за разлика от нея в майка деспот, оправдаваща своя деспотизъм с дълга си. Да, ето оттук бе извряла цялата бъркотия в нея и с деспотизма си трябваше най-напред да се пребори!