Демонът на Максуел
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Демонът на Максуел». Краткое содержание книги:
— Каква беше тая гадост одеве? Щял си да откриваш Демона на Максуел?
Смехът на Амиран също се размаза като желе на екрана.
— Исках да ободря хората. А номерът не е нов, класически е. Ако има господ, той може пък да полюбопитствува какъв е тоя демон и да ни остави време да го открием.
— Мислех те за сериозен човек! — изръмжа Астра и понечи да прехвърли връзката към аварийния космолет, но лекарят успя да й се отплати:
— А ти все пак го помоли да ти спре кораба! Сама няма да…
Георг бе приготвил всичко за катапултиране, ръчно щял да го направи и по възможност в обратна на въртенето посока с надеждата да уравновеси после космолета. Астра му разказа какво е направила Урания. Георг рече загрижено:
— Май ще трябва да я приспим и да я пренесем тука…
Астра, която рееше поглед към уредите, защото трептенето на екрана дразнеше очите й, извика:
— Захо, радарите!
Два от мониторите бяха пречупили линиите си, задържаха ги, рязко ги източиха, после пак ги начупиха. Необузданата им преди игра се укротяваше. Сякаш развяваните като семенца на вятъра кванти на вълните се блъскаха в нещо съвсем близко около кораба. Светлинните искри на броячите също полудяваха в синхронен ритъм. Нещо се носеше около кораба и той се въртеше сега насред него.
Дясната ръка на Захариас припълзя към пломбираната ръчка, която щеше да отпрати хората в аварийния космолет, но внезапно легна край нея, омекнала и обезсилена. Омекна и цялото му тяло, изведнъж загубило опора в собствената си съпротива. Центрофугата на тласъци забавяше въртенето си. Корабът се люшна като върху океански вълни, но вибрации не последваха. След още няколко мига въртенето окончателно стихна и безтегловието сякаш ги изхвърли извън пространството. На щурманския екран пред Астра размазаните петънца отново се превърнаха в топчици, подредиха се в съзвездия, скупчиха се в звездни купове и галактики.
Слънчевата точица, която чертаеше пътя им сред тях, тръгна спокойно нанякъде.
— Какво направи? — провикна се Георг от своя екран.
Захариас едва смогна да отлепи устни:
— Нищо.
— Как така нищо? Въртенето спря!
Захариас гледаше индикатора на двигателите за корекция. Киборгът още не бе включил нито един от тях. И вече съвсем пребледня. Астра, не по-малко объркана, се заслуша в себе си. Екраните на вътрешните й сетива зееха празни. Погледна за помощ към Урания. Вързаната негърка бе оголила тържествуващо целия блясък на зъбите си.
— Казах ли ви, че така е по-добре! — макар да не бе им казвала нищо подобно.
Разкопча коланите, предпазливо разкърши тяло и уверено прелетя в безтегловието при мъжа си.
— Да не си посмял да върнеш отново към дупката!
Още неизлязъл от уплахата си, Захариас отвърна стреснато:
— Няма, няма! Нищо няма да предприемам без твое съгласие. Иди да си починеш, ние само… Ориентацията.
Урания се взря в него, сякаш проверяваше дали е способен на лъжливи обещания, въпреки че е астропилот, рече великодушно:
— Добре! Поеми дежурството! Но внимавай, има все пак нещо нередно. Сестро, ела с мен!
Астра видя повика й като припламнал сигнал, чу го като тревожно подсвирване, но едновременно улови и страха на Захариас да остане сам.
— Трябва да изработим новия курс. Иди при доктора! Или при Кардинала иди.
— Нямам нужда от утешения! — отвърна й с обидено достойнство черната муза на астрономията и с елегантността на нощен хищник се упъти към изхода. Изкуствената гравитация на кораба отново бе се задействувала.
Един през друг в командната зала връхлитаха рапортите. Сейчи бе засякъл сондите, Георг бе открил звездите Канопус и Алкаид, по които често ориентираха кораба…
— Казах ли ти, че господ… — викна Амиран.
— Прометейчо — озъби му се Астра. — Остави ни да си гледаме работата! Погрижи се за Ури!
И се укори, загдето неволно се подигра отново с името му, но веднага го забрави. Станалото чудо, колкото и да се силеше да ги успокоява, повече плашеше с абсурдната си за вакуума невъзможност, отколкото познатите им от тренировките вибрации.
14.
Урания не отиваше да почива. Навън имаше нещо и само тя можеше да види какво е, защото е непознаваемо за другите, неуловимо за уредите. В шлюза изведнъж се усети спокойна, разсъдлива, делова — като връхлитане го усети. Инстинктите я уверяваха, че вън няма нищо опасно, но тя все пак послуша астропилотските си рефлекси. Херметизира камерата, включи въздушната помпа, потърси на закачалката специалния скафандър. Облече го грижливо, препаса върху него командирския пояс и отвори външния люк чак когато барометърът й показа, че в камерата не е останала и глътка от скъпоценния въздух, който би излетял навън.