Демонът на Максуел
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Демонът на Максуел». Краткое содержание книги:
— Ламзира, добре ли си?
— Добре съм — отвърна тя изненадана и забрави да включи себе си на образ.
— Интуицията ми нещо ме поразтревожи. Какво ти е?
Бе решила да го повика, а сега усмивката му я възпря.
— Нищо ми няма. Само пулсът малко…
— Усетих възбудата ти като при страстна прегръдка. Нещо такова ли е?
— Нещо такова.
— Точно това си и помислих, но се обезпокоих, защото знам, че ти и Астра не сте способни да го изживявате чак толкова силно. Добре! Не ме интересува с кого си, важното е да ти е хубаво. Няма да те викам за преглед, няма и да те питам за какво излиза навън — навърза лекарят трите отрицания в обща насмешка, с която я подсещаше, че непрекъснато ги наблюдава и в тази втора част на експеримента.
Но щом скритите му камери не хващаха тая рогата глава, значи тя действително си висеше само в нейния мозък! Урания окончателно се отказа да търси помощта му.
— Престани да ни дебнеш, защото, докато се усетиш, ще изляза навън и няма да се върна!
— Но аз нищо не искам от теб! Само да не преживяваш станалото по-силно от една страстна прегръдка!
— Амиран, моля те! Нечовешко е да се живее със съзнанието, че непрекъснато те наблюдават! Нали ни убеждаваше, че сме хора?
— Права си. Веднага изключвам всички камери. После ще уведомя комисията. Ще настоявам и да ти върнат дежурството.
Не успя да му благодари, защото той потъна в глъбината на екрана. Постоя няколко секунди с опразнен като екрана мозък, докато в него не изкънтя този познат и непознат неин глас:
— Ще отида и при него.
Тя сепнато се обърна към собствения си образ, изпитателно го изгледа.
— Ти ли ми внушаваше предчувствието за гибел?
— Казах го на всички, но само ти го чу.
— Нали нямало опасност?
— Вашият разум никога не може да се предпази от грешни постъпки, ако не се усети застрашен. Затова се принудих да ви го внуша.
Отговорът, смущаващо логичен, прозвуча твърде чуждо в мозъка й и тя поиска да го доотдалечи от себе си.
— Може ли пак да легна?
— Ние отдавна сме се отказали да се намесваме във вашите решения, Ламзира. Сега го направихме по принуда.
Леглото предложи на гърба й почти уютна защита. Тя рече оттам:
— Името ми е Урания.
— Знам, но ти обичаш да те наричат Ламзира.
— Значи и това знаеш.
— Отдавна те познавам. Познавам и една, която на теб прилича и също като тебе бе готова да ни приеме. Искаш ли да я видиш?
В школата им преподаваха и теория на контакта, често разиграваха упражнения за възможни срещи с извънземни форми на живот. Бяха най-веселите часове. Специалният компютър им ги съчиняваше въз основата на всички познания и хипотези за структурата и развитието на органичната материя, но ги подбираше на лотарийния принцип и всеки път ги изненадваше с фантастичните си и често абсурдни съчетания. Толкова забавна ситуация обаче не бе им поднасял — да си лежиш на леглото и да си бъбриш с някакъв чуждопланетен разум…
Урания зарея поглед, защото не беше особено приятно да гледа как главата й виси в пространството, сякаш обесена на невидимо въже. Овалната стая — заради честите промени в гравитацията всичко на кораба бе заоблено, без ръбове — представляваше едновременно спалня, дневна и работен кабинет с най-важните астропилотски уреди. Беше достатъчно просторна, а изведнъж, като при рязка промяна в гравитацията, която винаги обърква зрението, видя стените й да се свиват на обръч около нея. Куполът слезе до задушаване ниско над леглото, захлупи я с капака си. Стената-обръч стегна гърдите й като ония тренировъчни костюми, с които приучваха телата им към свръхнатоварванията. Дъхът й заизлиза на тласъци, цялата й душа напираше да излети от тялото-затвор и стаята-килия. Там, където преди висеше главата й, мътножълтеникаво пулсираше някакво кълбо в ритъма на собственото й сърце. Главата й бе изчезнала, но гласът се обади непроменен:
— За себе си не се плаши! От времето не се плаши, то е твое.
Насред кънтящите му като в огромна празна зала думи една внезапна светкавица разкъса обръча около тялото й. С луда болка го разкъса, след която последва не по-малко разтърсващо облекчение, сякаш душата й бе успяла най-после да се измъкне на свобода. Но светкавицата бе запалила и огромен огън пред нея. Беше пожар, плющеше в короните на необозрима гора. Смътно познатите й животни и птици се пръскаха панически на всички страни. Вкупом бягаха и някакви дребни черни човечета, но всяко от тях бе понесло по един горящ клон, сякаш пренасяха огъня и в другите краища на безкрайната джунгла.