Демонът на Максуел
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Демонът на Максуел». Краткое содержание книги:
Урания се изтегли обратно по въжето. Бавно, радостно унесена във великодушните си намерения, херметизира външния люк, пусна въздуха в камерата, разсъблече се и докато окачваше скафандъра на мястото му, нов глас подхвана вече затихващия в нея спор: „Ти извърши нещо добро.“
Отвърна му: Нищо добро не съм извършила, сега се каня най-после… И се вцепени. Откъде дойде този глас? Сякаш от пояса бе дошъл, окачен временно на закачалката, но той мълчеше с всичките си свързочни средства. Тя огледа стените на камерата за скритите репродуктори, но и оттам не идеше звук. Награби пояса си и бързо заотваря вътрешния люк.
— Не бива да отивате към онова, което наричате черна дупка — повторно се обади гласът и тя се залепи за люка.
Може би защото го очакваше, този път го възприе по-ясно. Не идеше отвън, вътре в нея бе се загнездил и с нейния глас й говореше. Защо изведнъж бе решила да се самовразумява въпреки взетото вече обратно решение?
— Стига вече! — изкрещя му тя, за да чуе и с ушите си своя собствен глас, и изхвръкна навън, като ожесточено херметизираше люка зад себе си, сякаш да заключи в камерата новото си обезумяване.
Понечи да иде за помощ в медицинския сектор, но веднага се отклони към жилището си. Амиран положително щеше да й се присмее, ако му дойдеше в такъв вид. Остави командирския пояс на пулта и се тръшна в леглото. Стисна клепачи, до болка стисна и челюстите си, всяко мускулче по тялото си напрегна, после започна да ги отпуска едно по едно и в определения ред, повтаряйки най-простото упражнение за телесна отмора и скоростно възстановяване на психическото равновесие.
15.
През рехавото покривало на сънливостта, което се разстилаше върху мозъка й, случката изглеждаше вече далечна и забавна, когато отново някой проговори:
— И когато ме видиш, не се плаши.
Урания ококори всичките си вътрешни сетива, но не веднага вдигна клепачи. Под отвъдното снижение на ниския куполовиден таван висеше женска глава с къси черни коси и продълговато лице, приличащо на древноегипетските принцеси и приличащо още на нейното лице. Висеше там, леко замъглено в кълбо от жълтеникава светлина, измамно плътно като холографските изображения в музеите за стари изкуства. Бяха й казвали, че прилича не толкова на негърка, колкото на принцеса от Лиарна, и Урания бе ходила в музея да види глинените бюстове на тия принцеси.
— Не съм картина и не се раздвояваш — отгатна мислите й този глас, който си беше вътре в нея, защото чувствено очертаните устни на лицето отсреща не помръднаха. — Не се сърди, че на теб приличам! Само така можем да разговаряме добре.
— Аз нямам рога! — сопнато му възрази Урания като дете, незнаещо какво друго да противопостави.
Над косата на видението пръскаха бледо неоново сияние две къси рогчета.
— Не са рога. Чрез тях ние сега сме свързани.
— Но ти не си ли аз! — удиви се Урания и едва сега осъзна, че говори твърде високо, докато другият глас, който си беше пак неин, отвръщаше не по-малко ясно, но в самия й мозък, с непривична за нея равна и безстрастна интонация.
— Не съм. Благодаря ти, че върна кораба.
— Опасно ли беше? — рефлективно запита астропилотът в нея, когото и халюцинациите не можеха да приспят.
— За вас не, но вашият кораб е опасен. Ти направи добро. Нека и аз направя за теб нещо добро. Какво желаеш?
— Да се махнеш, това искам.
— Наистина ли не искаш да си поговорим? — отвърна гласът без неверие в желанието й, но и без обида от изпъждането.
— Коя си?
— Като вас съм. Енергия, способна да се превръща в материя, и материя, която произвежда енергия.
Не, колкото и да се е объркал тоя неин мозък, защо ще й говори такива баналности! Сетила се за предложеното „добро“, тя поиска да го провокира:
— Разреши ми да повикам някого!
Гласът в мозъка й се съгласи със смущаваща готовност:
— Повикай го.
Урания се надигна от леглото с инстинктивната боязън да не разсее с резки движения доказателството за своето раздвоение, но главата й в сферичната холографска плака продължи да си виси неподвижна под тавана. Видеофонът, сякаш уловил намерението й, я изпревари. На екрана му се усмихна грузинската мъжественост на третия от бъдещата звездна раса.