Демонът на Максуел
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Демонът на Максуел». Краткое содержание книги:
Урания го гледаше като на панорамен екран, а едновременно се усещаше в самия екран и също бягаше от нетърпимата горещина на огнения вятър. Най-после босите й ходила стъпиха върху прохладата на корава, сивочерна пръст и пожарът изчезна — смали се до размерите на неголям огън. Около него имаше безразборно натрупани купища от клони, върху които като странни птици бяха накацали същите човечета. Урания се видя сред тях — голо момиче, черно и криво като маймунка — и престана да се усеща различно от тях. Вдишваше спокойната благост на идещата на талази топлина и с тръпнеща душа слушаше песента на танцуващия около огъня шаман. В косата му стърчеха набучени птичи пера и омагьосващо меняха цвета си в играта на пламъците.
— И дойде отгоре нашият бог… — пееше шаманът, а тъмната монотонност на мелодията нахлуваше в нея като горещия вятър на саваната и Урания знаеше, че тази мелодия се е спуснала като огъня от небето, за да накара телата им да танцуват. — Нашият бог да съживи телата ни, нашият бог да ни пази от зверовете…
Мелодията влезе и в нея, затресе краката й, ръцете, заогъва кръста й, раздруса малките й гърди. Още миг, и щеше да я хвърли при шамана, чийто танц ставаше все по-лудешки, ако внезапно откъм съседния наръч клони не бе рипнала нейната майка с прострени към огъня ръце. Гласът й, подобно на зловещ птичи крясък, сряза песента, разлюля сенките наоколо, накъса всичко на червени и черни парцали.
— Сине, не превръщай огъня в бог, така никога не ще престанем да се боим от него!
Мелодията замръзна в тялото й и Урания се вторачи в по-силната сега магия на издутия корем на старицата, в увисналите като празни торби гърди над него, защото знаеше, че и тя, и всички наоколо от този корем са излезли и от тези гърди са сукали.
Вкоравиха се и перата в сплъстената коса на шамана. Той грабна един още незапален клон и войнствено го размаха.
— Звярът пак е влязъл в нашата майка! Звярът иска да ни отведе от огъня, за да ни погуби! Да го прогоним!
И безмилостно зашиба с него онова, което бе го родило, и онова, което бе го откърмило. Клонът бързо се прекърши, но от всички посоки към нея налетяха други мъже и други жени с по-здрави клони в ръцете. Старата майка не се огъна под ударите, сякаш тялото й не ги усещаше. Изчака всеки да я удари поне по веднъж и чак тогава отново изпъна сухите си като клоните им ръце, а птицата в гърлото й още по-зловещо изкряска:
— Дъщери мои и синове мои, и мъже мои — заклинателният й призив властно прекърши ръцете с клоните. — Звярът във вас е влязъл, не в мен. Той ви пречи да ме послушате. А аз съм стара да се боря с него. Нека всички, които още могат да слушат своята майка, тръгнат с мен! Нека другите си останат при зверовете, щом искат да бъдат като тях!
Тя бавно обърна гръб на огъня и неговия жрец, закрета с кривите си изтънели крака подир щръкналия си корем, подир разлюлените пресъхнали торби на млякото. Тези гърди я позоваха, както плодовете на дърветата зоват изгладнелия, и Урания тръгна подире им. Не видя колко останаха, не видя колко тръгнаха заедно с нея, защото всички бяха измъкнали от огъня по една пламтяща главня и я заслепяваха с нея, бързайки да догонят своята майка.
Дълго вървяха така, а мракът около тях се блъскаше назад и черните му сенки се кълчеха заплашително. Спъваха се в корени и камъни, размахваха главните, за да ги доразпалват и отпъждат налитащите сенки на мрака. А старата им майка все така не се обръщаше, водеше ги само с тялото си, към което се усещаха завързани с неразкъсваемите стебла на пълзящите по дърветата лиани. Проговори им едва когато се спря пред зиналата в една гигантска скала дупка. От нея лъхаше студ, черна гибел дебнеше в нея, но майката я посочи и властно заповяда:
— Влезте с огъня, мъже мои и деца мои! Тук земята ще ни пази, защото тя ни е родила, както съм ви родила аз.
И Урания знаеше, че всички ще влязат, защото майката не може да отведе децата си на лошо място. Хукна заедно с другите да съберат още клони, да запалят голям огън пред входа на пещерата. После влязоха вътре и запалиха по-малък огън. Над главите им излитаха подплашени птици, но майката все така преливаше в тялото й увереността, че тук по-малко ще се страхува. Затова и тя взе от новия огън нова главня и тръгна с другите навътре в пещерата.
Невидимите птици бяха отнесли на крилата си шума на своята уплаха, а ушите й доловиха познатия радостен шум на вода. Някъде пред тях от необозримата стена, по която духовете на огъня рисуваха своите образи, падаше вода и с весело бърборене се пенеше в малко езерце. Ставаше все по-светло от отраженията на езерото и от скупчените главни край него, и все по-радостно ставаше, но насред виковете на човеците около нея, разпалвайки ги за танца на водата, изведнъж всичко угасна. Мракът нахлу и в нея, всяко мускулче смачка, с чудовищна болка заогъва костите й, заизстисква всичкия въздух от гърдите й. И ето че когато изхлипа от себе си и последната му глътка, блесна предишната светкавица и озари в сияйна слънчева светлина ширналото се пред нея пространство. Само миг бе то такова — лъчезарно и безкрайно, после изведнъж избледня, обгради я с познатите овални стени.