Демонът на Максуел
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Демонът на Максуел». Краткое содержание книги:
— Сестро, какво ти е?
Не получи ответ и разбра, че едва ли в това положение бе нужно да я разпитва. От нея не се излъчваше нищо болестно, а само това черно упорство, което в телепатичните сетива на Астра звънеше по-скоро като удовлетворение и самодоволство. Корабът продължаваше да се върти. Наведен над пулта, Захариас тихичко разговаряше с компютъра на автопилота и Астра знаеше за какво, защото щеше да направи същото на негово място — да уточни кога да включи и на каква мощност другия двигател за корекция, та с насрещен импулс да се опита безопасно да забави бясното въртене. После трябва да се огледа с радарите външната обстановка, да се търси отново ориентацията, координатният сектор… Все мудни и несигурни в такава обстановка изчисления, никое от което не бе в състояние да изключи рисковете от вибрации…
Урания неочаквано вдигна глава, а упорството й издудна като ударена с тъп предмет стена.
— Нещо ми заповяда.
— Какво нещо? Тук заповядваш ти, заповядваме ние! — изрече Астра вразумително в тила й, защото това твърдение прозвуча твърде налудничаво.
— Нещо в мен. Заплаши ме.
Астра се отърка около креслото й, да мине отпред, запъна бедра в страничните облегалки, взе в шепа вкоравените бузи на негърката.
— Това нещо отдавна ни заповядва, сестро, но ти все пак прие експеримента.
Урания дръпна главата си от шепата й, при което гласът й се размаза от силата на въртенето:
— Аз съм създадена да слушам себе си, не идиотските ви прищевки.
Астра долови сега в упорството й тих ужас, сякаш нещото отново бе я заплашило. Помогна й да се изправи, опитът й за нежност обаче се превърна във вкопчване, защото центрофугата все така се силеше да изхвърли и двете от креслото. Самата тя бе забравила в оня час предчувствието си за опасност, а сетивата й тогава бяха прекалено погълнати от поетичните спомени на Дядо Елиа.
— Успокой се, сестрице! Разбирам, нещо ти се е сторило, нещо те е изплашило, може да е илюзия от напрежението. И какво направи?
— Нищо. Само включих двигателите.
— Да бягаме, така ли? Без навигаторски изчисления, без… Защо не се обади поне на мен?
— Нямаше време.
— Глупости! Ние с теб винаги имаме достатъчно време. След седмица щяхме да сме на орбита. Проверена е, безопасна е.
— Не! — изкрещя негърката и се опита да я блъсне от себе си, да скочи.
Астра я налегна с цялото си тяло, освободи ръце, измъкна еластичните колани, препаса ги около гърдите й. Закопчалките им щракнаха с челюстите на хищник.
— Мирувай! Не ни е сега до теб. И без това се чудим как да спрем въртенето.
Урания потъна в мекия гръб на облегалката, потъна и в сетивата си, сякаш заслушана в оня, който бе й внушил безумната за един астропилот постъпка.
Астра се отхвърли от нея към креслото на Захариас, но той не се нуждаеше от помощта й. Нареди й да види какво става на кораба, да проверява непрекъснато и външната обстановка. Тя заклещи крака в тясната ниша под пулта, включи екрана за външен оглед. Въртенето беше толкова бързо, че дори далечните звезди се размиваха на светливи линийки. Докато корабът не забавеше поне наполовина въртенето си, нямаше да определят нито къде се намират, нито накъде се носеха. Захариас само кимна — знаеше си го. Тя потърси сигналите на двете разузнавателни сонди, намиращи се някъде около черната дупка, но и тях не улови, разпилени из пространството. Ако беше способна да се отчайва, щеше да се отчае, но генетичните промени в глъбините на организма й превръщаха безпомощността у нея в студено действие. Позвъни най-напред на Омара:
— Докладвай!
— Какво става? — ухили се той на екрана, а усмивката му заедно с цялото лице трепереше като жълтеникаво желе. — Да не се е пресякло млякото в Млечния път?
— Докладвай, Сейчи!
— Ама какво да ти докладвам, звездице ясна? При това въртене! Всичко е наред, електрониката функционира, но външните връзки са на каша. Затова те и попитах, да не се е пресякло нещо.
— Сондите гледай да хванеш! Засега само те могат да ни бъдат ориентир. Засечеш ли ги, веднага се обади!
Амиран бе обявил готовност трета степен. Макар и трудно, хората се приготвяли за евакуацията, запечатвали уредите така, както щяха да ги консервират, когато един ден напуснеха станцията, за да се върнат на Земята. Изобщо надмогнали страха си, имали доверие в астропилотите. Това успокои донякъде Астра и тя се сети: