Демонът на Максуел
- Автор: Дилов Любен
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Демонът на Максуел». Краткое содержание книги:
— Ти почна май, като Сейчи, в стихове…
— Като е прост, поне в оная работа да го биваше!
— Кой? Ааа! — възкликна Ива и занемя.
Отдавна знаеха, че Сения болезнено се чувствува по-издигната интелектуално и професионално от мъжа си, но толкова вулгарно оплакване от нея никой не бе чувал досега. Математичката усети стъписването на своята колежка и приятелка, извърна се към нея, дрезгаво се изсмя.
— Прощавай, ама… Нажежена съм извътре като тия проклети звезди. Ще се пръсна!
— Сексуално ли е? — предпазливо запита Ива.
— Знам ли? Изведнъж ме налегна.
Ива отиде до вградения в стената автомат, наля две чаши от питието с някакви нервоуспокояващи примеси, поднесе втората на математичката.
— Всички сме така. От напрежението е. Хем изчислиха, че нищо не ни заплашва, хем ни е страх, хем ни се ще нещо да се случи.
Сения изпи на един дъх чашата си и стана с пресилена рязкост да я върне в автомата.
— Безплодието, Ива! Безплодието на цялата тая работа ни мъчи! Отиваме, а много добре знаем, че пак нищо няма да разберем. Ако беше разбираемо и оттука, и с автоматите щяхме да го узнаем. Явно уредите ни не са дорасли за него.
— Насилваш се да бъдеш отчаяна. Не ти отива.
Привлекателно женствена, търпелива, винаги приветлива, Ива умееше със самото си излъчване да успокоява хората около себе си. Сигурно единствена би могла толкова години да работи в един екип с доста ексцентричната математичка.
Сения поразтегли тънките си устни в усмивка, която искаше вече да бъде добра.
— Направихте ли поне бебето?
— Има време. Франк много е обезпокоен от внезапното струпване на демончетата около кораба. Като че ли ги привличаме.
— Личи ли му?
Ива не разбра за какво точно я питаха, чу само подигравката.
— Какво? На Франк ли? На него никога нищо не му личи, знаеш го!
— Уф! — изпъшка Сения. — Тия демончета и в мен трябва да са влезли!
И внезапно се олюля пред автомата, залитна гърбом, извъртя се рефлективно, силно пребледняла. Ива вдигна ръце, помислила, че й е прилошало, но краката й също се огънаха заедно с оживелия под. Вторият трус беше по-силен, третият, миг след него, отпрати двете една в друга. Те се сграбчиха в паническа прегръдка и заедно паднаха. Подът ги затъркаля в тясното пространство, блъсна ги в шкафовете, от които върху им западаха дребни предмети и като гумени отскачаха встрани. Сения изпищя в ухото на приятелката си и сякаш доразмаза с писъка си отражението на екраните. Видеофонът звънна да привлече вниманието им, но не пусна нито глас, нито образ от себе си, а мистичният трус залепи с многотонен натиск двете женски тела към страничния плот на работната маса. Компютрите върху нея скърцаха и пъшкаха в дрезгава тревога, уплашени за съдържанието си. А най-малкият, подвижният, падна с трясък, подскокна и се приюти в слабините на Сения. Накара я повторно да изпищи, там си и остана като продължаваше да се вдълбава в тялото й.
— Спокойно! — духна с пресъхнали устни Ива в ухото й. — Сега ще се обадят командирите.
Но никой не се обади. Връхлетялата ги, неочаквана и необяснима катастрофа бе затъкнала и гърлата в кораба-станция.
13.
В коридора гравитацията удари Астра вече мускулно осезаемо, опита се да я натисне към пода. Тя с котешки рефлекс подскочи към тавана, смъкна гривните, нахлузи ги под мишниците си, натисна бутона им за включване на скоростния релсов път. По подобие на земните ски-лифтове той я понесе из дългите коридори. Пред командната зала тя се изхлузи от гривните му и устремно протегна ръка към фотоокото, блъсната от горещия издих на Захариас, който едновременно с нея бе пристигнал от близкото астропилотско жилище. Бронираната врата безшумно се плъзна в стената. Астра нетърпеливо се вмъкна през нарастващия процеп, но Захариас я блъсна с таранен удар в гърба и тя полетя с главата напред към още неотворилата се вътрешна шлюзова врата. Изпъна навреме ръце, намери миг опора на продължаващата невъзмутимото си движение врата, преобърна се и се изтърколи вече в залата. А там нещо още по-могъщо я завъртя и я отпрати към също завъртелите се стени. Успя да напъха пръсти между някакви тръби, увисна на тях и най-после прогледна.
Захариас още се мъчеше да отлепи тялото си от рамката на вратата. Мяташе крака и ръце, да ги координира по някакъв начин, да се придвижи навътре. Щеше да изглежда смешно, ако не онагледяваше с движенията си една чудовищна опасност. Корабът се въртеше произволно и с нарастваща скорост около собствената си ос.
— Кибо, поеми управлението! — викна Астра.
Киборгът, също отхвърлен от мястото си при първия тласък на превърналия се в центрофуга кораб, вече лепеше пневматичните си смукала на три от крайниците си по ръба на пулта за управление. Погледът й мина край него.