Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Той се катереше по планински хребети и скални ридове, изкачваше се и слизаше, но не съзираше нищо друго, освен все по-далечни върхове, зад които се подаваха други планински вериги и така във всички посоки чак до хоризонта. И нито едно живо същество — ни бръмбарче, ни мравчица, нямаше ги дори и лешоядите, които иначе така търпеливо следват всеки обречен, докато се изчерпят силите му.
Нямаше съмнение, че се луташе из Мъртвите планини. Малцина бяха онези, чиито очи ги бяха виждали, и едва ли някой от тях се бе завърнал здрав и читав. Но в легендите на народа на Атрею се разказваше за тях. Той си спомняше един куплет от някаква стара песен:
Дори и да знаеше в коя посока да върви, вече беше невъзможно да се върне. Твърде навътре бе навлязъл. Не му оставаше нищо друго, освен да продължи напред. Ако се отнасяше само до него, той може би просто щеше да седне и спокойно да изчака смъртта в някоя скална пещера, както би направил всеки ловец от народа му, но той беше пратен на Голямо търсене и трябваше да открие спасение за Детската царица и света Фантазия. Не му беше позволено да се отказва.
Тъй че Атрею продължи да се изкачва и да слиза по планинските върхове, осъзнавайки от време на време, че дълго е ходил като насън и духът му неохотно се е върнал от приказните полета на виденията.
Бастиан се стресна. Часовникът на кулата удари един. За днес часовете бяха свършили.
Той се заслуша в шума и глъчката на децата, които се блъскаха пред вратите на класните стаи и по коридорите. По стълбището се чуваше тропот от много крака. После за кратко време от улицата долитаха викове. Накрая тишината изпълни училището.
Тази тишина обви душата на Бастиан като тягостно, тежко покривало, което сякаш искаше да го задуши. Отсега нататък работата ставаше сериозна.
Другите си отиваха вкъщи да обядват. И Бастиан беше гладен, беше му студено, макар да се бе наметнал с войнишките одеяла. Изведнъж загуби всякаква смелост. Неговият план му се стори напълно безумен и безсмислен. Прииска му се да се върне вкъщи, и то веднага, на минутата! Все още не беше късно. До този момент баща му едва ли бе забелязал нещо. Дори нямаше да има нужда да признава, че е избягал днес от училище. Естествено, все някой ден щеше да се разбере, но дотогава имаше време. А и тази работа с откраднатата книга? Да, и това ще трябва някой ден да си признае. В края на краищата баща му все някак ще го понесе, също както бе понесъл всички разочарования, причинени му от Бастиан. Вероятно щеше да отиде без много приказки при господин Кореандер и да уреди въпроса.
Бастиан даже посегна към книгата с цвят на стара мед, за да я пъхне в чантата, но после се отказа.
— Не — отсече той изведнъж и гласът му проряза тишината на тавана, — Атрею не би се отказал толкова бързо само защото е станало малко по-трудно. Трябва да довърша това, което съм захванал. Вече отидох твърде далече, за да се връщам назад. Независимо какво ще излезе от всичко, мога да вървя напред.
Той се чувстваше много самотен и все пак в чувството му се таеше едновременно и нещо като гордост — гордост от това, че се е показал силен и не се е поддал на изкушението.
Все пак имаше, макар и малка, прилика с Атрею!
Дойде моментът, когато Атрею действително не беше в състояние да продължи по-нататък.
Величието и ужасът на тази гледка не могат да бъдат описани с думи. Насред Мъртвите планини земята се бе разтворила в пукнатина, широка може би половин миля. Дъното й изобщо не се виждаше.
Атрею лежеше на ръба на пропастта върху една издадена скала и гледаше втренчено надолу в тъмнината, която сякаш стигаше чак до сърцето на земята. Взе един камък с размери на човешка глава и го хвърли с все сила. Камъкът пада ли, пада, докато мракът го погълна. Атрею се ослуша, но никакъв шум от удар не достигна до ушите му, въпреки че дълго чака.
И тогава направи единственото, което му оставаше — тръгна по края на дълбоката пропаст. При това всеки миг беше готов да срещне най-ужасното от всичките изчадия, за което се разказваше в старата песен. Той не знаеше що за създание е това, знаеше само, че името му е Играмул.