Седем ключа на вода
- Автор: Радев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Седем ключа на вода». Краткое содержание книги:
Веднъж докторът отвори вратата на лазарета и почна да крещи: „Помощ! Помощ!“ Показваше се само главата му, очите — ще изскочат, отвътре мосю Пиер подпираше вратата… Нахълтахме, но се стъписахме — французинът изглеждаше странно. Стоеше сред лазарета, гледаше през нас с кръгли очи, сочеше към сандъците, в които бяха противогазите, и шепнеше: „Силанс! Ма мер е морт!“ Тихо! Моята майка е мъртва! И отведнъж като дънер се сгромоляса — главата му откънтя в пода. Лекарят реши, че е епилепсия. Ние се съгласихме…
Веднъж мосю Пиер изпадна в криза пред мене. Почна трескаво да рови в куфара си. Извади кървавата риза, с която е бил по време на злополуката, ровеше припряно из джобовете й. Не намери това, което търсеше и пак се строполи на пода. Втурна се докторът, пищи: „Не го докосвай!“
После се разбра, че бил наркоман. „Колегите“ му, преди да го отпратят, прибрали наркотиците — за всеки случай … А пред нас подло премълчаха… Почнахме да го връзваме, защото късаше бинтовете. Разкъса ги пред мен: пръсти няма — от черното спечено месо стърчат бели костн… Понякога беше в добро настроение. Показваше снимка — хубава жена с чувствена уста и благи очи. До нея — две къдрокоси момченца. Той се разнежваше: „Се ма фам Моника, е ме фис Жан е Луи!“ А помощник-готвачът му викаше: „Хубаво, чоджум, жена ти Моника и момчетата ти Жан и Луи, ама що си вземал хашиш?…“
Връзвахме го и дежуряхме по двама. Той късаше въжетата, беснееше. Обяви гладна стачка. Докторът се видя в чудо. В мигове на гняв се развикваше: „Французите са животни! Язък за Зола, за Пастьор!“ После падаше на стола, в странен унес шепнеше: „А каква нация, боже мой! Даде Русо! Виктор Юго!“ И заплакваше…
На кораба имахме един кърмчия Ангел Гавазов, мичман от военния флот, грамаден космат човек с душа на дете. Два дни преди да отплаваме, погреба братчето си, млад инженер. Левкемия … Беше го отгледал и изучил сам, защото от малки останали сираци. Той бръснеше болния и мосю Пиер единствено на него се усмихваше. А Ангел Гавазов се просълзяваше и ми казваше: „Болният иска обич, моето момче! …“
Пред Кейптаун ни посрещна санитарен катер. Французинът се заинати — сега пък не иска да слезе от кораба … Приспаха го с инжекция, изстреляха я от разстояние. Вързаха го в специална носилка, опънаха проволка от катера до кораба, закачиха го на пея и го пуснаха в тъмнината. Проволката — дълга над осемдесет метра. Беше нощ и на нас ни се стори, че човекът потъна в морето… Тогава погледнах небето — точно срещу нас блестеше Южният кръст. Силна вълна наклони кораба, алената звезда на съзвездието се завъртя и аз видях как „кръстът“ се отдели от небето и се наклони към нас като за благословия…
Когато съм дълго на море, най-често натрапват ми се мисли за минали неща, за близките ми, за някои от хората, с които случаят ме е събирал. Споменът за тях свети в мене и в тази горест има надежда и търпение, че животът е и щедър, и ще ме срещне отново с тях.
Самотата в морето е тежка, но корабът се движи към някакво пристанище, пък и самото море е вечно движение, което ако не довежда до някакъв смисъл тревогите ти, поне не ги обезсмисля.
Веднъж ме караха с линейка. Валеше дъжд и през зеленото спукано стъкло на тавана се процеждаха студени капки по лицето ми. Лежах и гледах към прозорчето на кабината — виждах шофьора, виждах лекаря и сестрата до мене, която държеше ръката ми. Виждах и ги чувствувах близки. Пътят до болницата бе наш общ път. Тогава съзрях блоковете на новия жилищен комплекс „Младост“, в който живея — бе вечер, прозорците светеха и сърцето ми затихна и замря… Тогава усетих самота, която ме попари за дни наред: много хора, събрани на едно място, а чужди един на друг…
На море е друго. Общата участ уеднаквява съдбите и чуждата болка става и твоя болка. Човешкото милосърдие се преживява всекидневно в десетки не-щица и усетеното му присъствие говори не за слабост, а за онази сила, която подхранва и саможертвата, и мълчаливия подвиг в битието на моряка…
Милосърдието живее в спомена за ласката, за безмълвния възхитен поглед; в радиограмата, която те разнежва; в рамото на човека до тебе. С това милосърдие в душата от общуването с природата не вее пустота. Морето, което помита всичко и не оставя следи, не е толкова страшно. То е населено с хора — без хора морето няма измерение, няма съдба.
Помня, плавахме с „Христо Ботев“ от Куантан за Сингапур. Започваше осмият месец, откакто бяхме излезли от България. Нервите на всички ни — изопнати. Понякога не издържахме, разменяхме си остри приказки. След едно словесно меле с капитана се усетих неразбран и за да се освободя от тягост-ното чувство, тръгнах да се разходя към носа на кораба. Вървях бавно, зад мене боботенето на главния двигател заглъхваше, по небето се движеха тъмни облаци. Морето бе тихо, стигнах до бака, облегнах се на решетката — отдолу идеше шумоленето на приплъзващата се върху вълнореза вода, аз стоях потресен от величествената тишина на природата, от самотата в самия мене… Обърнах се назад и видях челото на надстройката, в която живее екипажът. През завесите на илюминаторите прозираше слаба светлина, както прозира от прозорци на бекярско общежитие и разбрах, че мога да тръгна към тази светлина, да извървя сто и петдесетте метра обратно, да прекрача прага на всяка кабина, да изпуша цигара с човека в нея, да си кажа две приказки…