Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Казвате, че чинията имала остър ръб, нали така? — попита любезно полицай Антаси, докато драскаше нещо в бележника си. Труди потвърди и той и кимна съчувствено. Нещо в жеста му и се стори познато, ала умът и беше ангажиран с разказването на историята и и тя не обърна внимание на асоциацията, която възникна за миг в съзнанието и. Впоследствие обаче се замисли как можеше да е толкова тъпа. Беше се нагледала на подобни съчувствени кимвания с глава във всички филми за откачили жени — като се започне от сравнително скорошния „Луди години“ с Уинона Райдър и се стигне до праисторическия „Лудницата“ с Оливия де Хавиланд.
Ала вече наистина се беше поувлякла. Прекалено бе заета да разказва на симпатичния офицер Антаси как крачолите на дънките на привидението се влачели по плочките от коленете надолу. Когато приключи, за пръв път чу предположението, че чернокожата жена най-вероятно е чакала зад автобусната спирка. Както и — е това вече направо ще ме разбие — че негърката навярно се е мотала из някое малко магазинче, с каквито е пълна тази част на града, и чисто и просто е излязла оттам. Тогава Труди пък за пръв път възрази, че на този ъгъл няма никакви автобусни спирки — нито там, нито на долната страна на Четирийсет и шеста, камо ли пък на горната. Що се отнася до глупавите малки магазинчета, жената заяви, че те изчезнали от района след построяването на „Хамаршолд 2“. Така се роди най-популярната песен от репертоара на Труди и през следващите месеци счетоводителката я повтаряше толкова често, че и тя, и всички около нея я научиха наизуст.
Полицай Антаси беше първият човек, който я попита какво е яла на обяд — преди срещата с негърката. Тогава Труди Дамаскъс осъзна, че менюто и представляваше съвременна версия на онова, което Дикенсовият герой Ебънизър Скрудж бе вечерял, преди да го навести отдавнашният му (и отдавна мъртъв) бизнеспартньор — картофи и печено говеждо. Без да броим няколкото лъжици горчица.
Счетоводителката изведнъж изби от главата си всички мисли как предлага на полицай Антаси да вечерят заедно. Всъщност тя буквално го изхвърли от кабинета си. Малко след това Мич Гутенбърг надникна в стаята:
— Смяташ ли, че ще успеят да ти върнат чантата, Тру…
— Разкарай се — отвърна му жената, без даже да го поглежда. — Веднага.
Гутенбърг забеляза пребледнелите и страни и здраво стиснатите устни и затвори вратата.
ТРИ
Труди си тръгна от кантората в 16 часа и 45 минути, което си беше доста раничко за нея. Тя отново мина покрай ъгъла на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица и въпреки че онова усещане за изтръпналост пак се появи (този път запълзя нагоре по краката и и се загнезди в стомаха и), щом наближи „Хамаршолд 2“, жената не се разколеба да стори онова, за което бе дошла. Застанала на ъгъла, без да обръща внимание на периодично сменящата се бяла и червена светлина на светофара, счетоводителката се суетеше на тротоара, описвайки малки кръгчета, игнорирала напълно минувачите, които на свой ред проявяваха същата липса на интерес към нея.
— Ето тук — говореше си тя. — Случи се точно тук. Знам, че беше така. Тя ме попита какъв размер нося и преди да и отговоря — щях да и отговоря, щях да и кажа дори какъв цвят са пликчетата ми, стига да ме беше попитала — бях уплашена до смърт! Та, преди да и отговоря, тя каза…
„Ня’а значение, Сузана разправя, че като те гледа, сигурно носиш седми номер. Тези трябва да свършат работа.“
Е, непознатата не беше довършила последната част, ала Труди беше сигурна, че щеше да каже точно това. Точно тогава лицето и се беше променило. Като на някой комик, който имитира Бил Клинтън или Майкъл Джаксън, или може би дори Джордж Клуни. И тъмнокожата бе извикала за помощ. Бе извикала за помощ и бе казала, че името и е… името и е…
— Сузана Дийн — рече Труди. — Така беше. Пропуснах да кажа за това на полицай Антаси.
Е, голяма работа, полицай Антаси да върви на майната си. Полицай Антаси с шибаните му автобусни спирки и магазинчета… Просто го заеби.
Тази жена — Сузана Дийн, Упи Голдбърг, Карета Скот Кинг или която и да е там — си мислеше, че е бременна. Мислеше си, че ражда. Почти съм сигурна в това. На теб изглеждаше ли ти бременна, Трудс?
— Не — отвърна Труди Дамаскъс.
На горната страна на Четирийсет и шеста белият надпис „ПРЕМИНИ“ беше заменен от червения „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Труди си даде сметка, че вече се чувства по-спокойно. Тук, близо до „Хамаршолд 2“, имаше нещо, което и действаше успокояващо. Като хладна длан върху пламнало чело или нежна дума, която те уверява, че няма нищо, ама абсолютно нищо, заради което да изтръпваш и да се вкочаняваш.