Нож от блянове

За щастие на Алвиарин й оставаше съвсем малко път до покоите й.

Тя грижливо затвори външната врата и дръпна резето. Не че ня-кой щеше да я обезпокои, но не беше оцеляла, като поемаше рискове, освен когато не се налагаше. Лампите бяха запалени и в бялата мраморна камина гореше огън и смекчаваше хладината на ранната пролетна вечер. Слугите поне си изпълняваха задълженията. Но дори слугите знаеха.

Сълзи на унижение мълчаливо потекоха по бузите й. Искаше да убие Силвиана, но това щеше да значи само, че нова Надзорница на новачките ще я налага всяка сутрин с камшика, докато Елайда не се смили. Само че Елайда никога нямаше да се смили. Да убие нея щеше да е по на място, но с подобни убийства трябваше да се внимава. Твърде много случаи на неочаквана смърт щяха да предизвикат въпроси, опасни въпроси.

Все пак бе направила каквото бе могла срещу Елайда. Вестта от Катерин за тази битка вече беше плъзнала сред Черната Аджа и извън нея. Беше подслушала Сестри не от Черната да говорят подробно за Думайски кладенци, а колкото повече растяха подробностите в приказките, толкова по-добре. Скоро новините от Черната кула щяха да плъзнат и из Бялата кула и сигурно щяха да се раздуят по същия начин. Жалко, че това нямаше да стигне, за да бъде опозорена и свалена Елайда, след като онези проклети бунтовнички бяха едва ли не на мостовете, но докато Думайски кладенци и катастрофата в Андор висяха над главата й, тя нямаше да може да развали онова, което бе направила Алвиарин. Да разбие Бялата кула отвътре, така й бяха заповядали. Да всее раздор и хаос във всяко кътче на Кулата. Част от нея бе изпитала болка при тази заповед. Част от нея продължаваше да я изпитва, но по-голяма бе верността й към Великия властелин. Самата Елайда беше причинила първата пукнатина в Кулата, но самата тя я беше срутила наполовина, и то непоправимо.

Изведнъж се усети, че отново опипва челото си, и си дръпна ръката. Нямаше белег там, нямаше какво да се опипа или види. Всеки път щом се озърнеше към огледалото, неволно се взираше в челото си.

И все пак понякога й се струваше, че хората я гледат в челото, виждат нещо, което убягва на собствените й очи. Беше невъзможно, логично, но мисълта за това все се промъкваше, колкото и да я пъдешее. Изтри сълзите от лицето си с ръката, в която държеше бележката, извади от кесийката си другите две, които бе прибрала, и отиде при писалището до стената.

Писалището беше простичко, без резба, като всичките й мебели, някои от които подозираше, че са работа на неумел занаятчия. Дреболия — стига мебелите да ставаха за това, за което са предназначени, нищо друго не беше важно. Пусна трите съобщения до малката изкована от мед купа, извади от кесийката си ключ, отключи обкованата с месинг ракла и зарови из малките, подвързани с кожа книги, докато не намери трите, които й трябваха, всяка защитена така, че мастилото по страниците да изчезне, ако ги докосне друга ръка освен нейната. Твърде много бяха шифрите, за да ги помни. Да изгуби тези книжки щеше да е тежко изтезание, да ги възстанови — трудно, оттам и здравата ракла и ключалката. Много добра ключалка. Добрите ключалки не са дреболия.