Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Ездата я радваше и поне доколкото успяваше да забрави, че тази привилегия е знак колко неоспоримо я притежава Терава, също както и дебелия бял копринен халат, в който беше облечена, и огнекапките по колана и около шията й. Усмивката й се изкриви в гримаса. Накити като за домашно животинче, което оставят да се позабавлява самичко, докато не се наложи да позабавлява господаря си. А не можеше да свали тези накити-дамги дори тук, извън стана. Някой можеше да види. Яздеше тук, за да се махне от айилците, но и в гората можеше да се натъкне на тях. Терава можеше да разбере. Колкото и да й беше трудно да си го признае, ужасно се боеше от Мъдрата с очи на ястреб. Терава изпълваше сънищата й, а те никога не бяха приятни. Често се събуждаше плувнала в пот и сълзи. Пробуждането от тези сънища винаги й носеше облекчение, все едно дали успяваше да заспи отново или не.
Така и нямаше заповед да не се опитва да избяга, когато излиза да язди, заповед, на която щеше да й се наложи да се подчини, и тази липса сама по себе си й носеше горчивина. Терава знаеше, че ще се върне, колкото и жестоко да се отнасяха с нея, с надеждата, че все някой ден Мъдрата ще отмени проклетата клетва за покорство. Щеше отново да може да прелива, когато и както сама пожелаеше. Севанна понякога я караше да прелива, за да свърши някоя слугинска работа или просто за да покаже, че още го може, но това ставаше толкова рядко, че тя жадуваше за самата възможност да прегърне сайдар. Те-рава отказваше да й позволи дори да докосне Силата, освен след много молби и самоунижения, но после не й разрешаваше да прелее дори една струйка. А тя се беше унизявала, пълзяла беше в краката й, само за да й разрешат великодушно тази трошица. Усети се, че скърца със зъби, и насила спря.
Навярно Клетвената палка в Кулата можеше да вдигне тази клетва от нея, също както почти еднаквата палка, притежавана от Терава. Но не можеше да е сигурна. Не бяха съвсем еднакви. Разликата бе само в гравираните знаци, но ако това означаваше, че клетва, положена на едната палка, е присъща само за нея? Не смееше да напусне без палката на Терава. Мъдрата често я оставяше на открито в шатрата, но й беше казала: няма да го вдигаш това.
О, Галина можеше да докосва дебелата колкото китката й бяла пръчка, да гали с пръсти гладката й повърхност. Но колкото и упорито да се напрягаше, не можеше да накара дланта си да се затвори около нея. Не й ако някой друг не й я подадеше. Надяваше се поне, че това няма да се смята за вдигане. Така трябваше да е. Само мисълта, че може и да не е, я изпълваше с униние. Копнежът в очите й, щом се вторачеше в палката, предизвикваше редките усмивки на Терава.
„Иска ли мъничката ми Лина да се освободи от клетвата? — казваше тя насмешливо. — Тогава Лина трябва да е много добро паленце, защото единственият начин да помисля дали да те освободя е ако ме убедиш, че ще си останеш моето паленце, дори тогава“.
Цял живот — играчка на Терава и отдушник на гнева й? Заместител, който да пердашат всеки път щом Терава се разгневи на Севанна? „Униние“ не беше достатъчно силна дума да опише чувствата й. Ужас по-скоро. Боеше се, че може да полудее, ако това се случи. И не по-малко се боеше, че и в лудостта няма да намери спасение. Съвсем вкисната, тя заслони очи да види колко се е смъкнало слънцето. Терава й беше казала, че иска да се върне по светло, а до мръкване оставаха още цели два часа, но тя въздъхна със съжаление и обърна Бързонога надолу по склона през дърветата и към стана. Мъдрата обичаше да измисля начини да й налага покорство без преки заповеди. Хиляди начини да я накара да запълзи. За по-сигурно и най-лекият й намек трябваше да се приеме за заповед. Закъснението с няколко минути носеше наказания, от спомена за които Галина се присви. Присви се и смуши кобилката да затича по-бързо през дърветата. Терава не приемаше извинения.