Нож от блянове

Юкири вдигна с нежната си ръка ресниците на шала й, огледа ги и се намръщи показно.

— Хм, червено. Стори ми се, че може да се е превърнало в зелено. Знаеш, че ще са тринайсет. Дори някои от този „Съвет“ да са извън Кулата, другите ще доведат Сестри, за да го попълнят.

— Знам — отвърна нетърпеливо Певара. Талене се бе оказала извор на сведения, повечето безполезни и много — ужасяващи, едва ли не повече, отколкото можеха да поемат. — Взимаме всички. Можем да заповядаме на Зера да се бие с нас, дори и на Талене и пасмината им. Ще правят каквото им се каже.

В началото се беше чувствала неловко с тази клетва за подчинение, но с времето човек може да свикне с всичко.

— Значи деветнайсет наши срещу тринайсет техни — каза Юкири, много търпеливо. Дори начинът, по който си намести шала, излъчва ше търпение. — Плюс пазещите, за да са сигурни, че никой няма да им осуети срещата. Крадците винаги са най-внимателни със своите кесии. — Това дразнещо прозвуча като стара поговорка. — Най-добре да приемем, че ще сме наравно, може би с тяхно леко превъзходство. Колко от нас загиват, за да убием или пленим колко от тях? И по-важното, колко от тях ще избягат? Не забравяй, че се срещат закачулени. Само една да избяга, няма да разберем коя е, но тя ще ни знае и много скоро цялата Черна Аджа също ще ни знае. Не ми звучи толко ва като късане на пилешка глава, колкото като опит да се сборим с леопард в тъмното.

Певара отвори уста, но бързо я затвори, без да каже нищо. Юкири беше права. Сама трябваше да пресметне бройките и да стигне до същия извод. Но искаше да удари — по нещо, по някого — и нищо чудно. Главата на Аджата й трябваше да е обезумяла. Беше й възложила да накара Червените, които според древния обичай не обвързваха никого, обвържат не просто каквито и да било мъже, а Аша’ман. А ловът на Мраколюбки в Кулата беше ударил на камък. Да удари ли? Дупки в тухлите със зъби искаше да изрови.

Мислеше, че срещата е на привършване — беше дошла, само за да разбере как се развиват нещата с Марис, а каква горчива жътва се бе оказало — но Юкири я докосна по ръката.

— Повърви малко с мен. Много се задържахме тука, а искам да те попитам нещо.

Напоследък Заседателки от различни Аджи, стоящи заедно прекалено дълго, водеха до слухове за заговори — никнеха като гъби след дъжд. Неизвестно защо говоренето, докато се разхождат, пораждаше много по-малко слухове. Нелепо, но така си беше.

Юкири не бързаше да си зададе въпроса. Плочките по пода преляха от зелено-сиво в жълто-кафяво. Крачеха по един от главните коридори, лъкатушещ в плавна спирала из Кулата надолу по петте етажа.

— Червената да сте получили вест от някоя от заминалите с Товейн? — попита накрая Юкири.

Певара за малко да се спъне. Трябваше да го очаква обаче. Товейн нямаше да е единствената, писала от Кайриен.