Лудият жезъл [bg]

При първите бавни думи на Ларик той отново превключи зрението си на нормално, като възприемаше само физическите усещания, дошли от звуците и тяхното ехо. Чувствата за безвремие и отдалечаване го овладяха по-бързо, отколкото предишния път. Светлината по повърхността на извисяващия се сталактит започна да бяга. Изглеждаше така, сякаш самият сталактит започва бавно да се движи.

Ларик замлъкна и някой от кръга подхвана литаниите. Докато говореше, пещерата около него бавно избледня. Пол усети, че огромният сталактит е единственото съществуващо осезаемо нещо. Думите обаче го следваха и изпълваха тази версия на вселената, в която сега се намираше. Изведнъж монолитът стана по-голям, а формата му незабележимо се промени.

Друг глас подхвана думите. Пол гледаше като омагьосан как предметът се раздвижи и промени облика си. Буцестата основа все повече и повече започваше да прилича на ставите на три сгънати пръста. Изправен беше като протегнат показалец, а малката, ниска издатина от другата му страна приличаше на сгъвката на палец. Разбира се… Още от началото си е било ръка. Как така не беше забелязал по-рано?

Гласът се приближи. Ръката наистина се размърда и започна да се обръща към него. Пръстът започна бавно да се спуска.

Дишането му секна и докато пръстът продължаваше да се спуска към него, го обзе чувство на страхопочитание. Стесняващото се пространство между тях беше изпълнено със сила. Без да усети кога, дясното му рамо и десницата му бяха започнали да горят.

Пръстът — достатъчно голям, че да го смачка — се протегна към него — леко, внимателно — и съвсем лекичко докосна дясното му рамо.

Той се строполи — не от тежестта, а от чувствата, които го връхлетяха в този миг. Закрепи се на крака. Източникът на думите приближаваше все повече. Сега пръстът се отдалечаваше, връщаше се в изправеното си положение.

Ръката и рамото му продължаваха да горят; последва ги отначало тъпа болка, а след това, когато дойде неговият ред да изговори думите — и вцепенение. Но пещерата отново си беше тук, а ръката отново се бе превърнала в сталактит върху къс грапава скала.

Думите описаха пълен кръг; кандидатите изчакаха в пълно мълчание заклинанието да се задейства, а после Ларик ги поведе през един отвор в стената зад скалата, върху която бяха застанали.

Пол се движеше бавно, неловко, озадачен от мъртвата тежест, увиснала на дясната му страна. Протегна ръка и стисна десния си бицепс с лявата си длан.

Чувстваше ръката си подута, сякаш беше станала огромна; ръкавът го стягаше.

Плъзна длан надолу. Цялата му ръка сякаш изведнъж се беше раздула. Освен това чувствителността й беше също толкова намаляла. С огромно усилие обаче той откри, че може да я движи. Когато сведе поглед, откри, че дланта му — все още нормална на вид и на пипане — виси много по-ниско от обикновено — чак до коляното му. Опита се да усети силата на драконовия белег, но и той сякаш се беше вцепенил. После си спомни думите на Ларик за превъплъщенията тази нощ — че трябва да се приемат без безпокойство и да не им се позволява да се месят в непосредствените им задачи. Въпреки това плъзна поглед по останалите, за да види дали пък няма да забележи някакви изменения. Малкото, които забеляза преди да навлязат в тунела, не представляваха някакви големи повреди. И никой май не схващаше собствената си промяна.