Лудият жезъл [bg]

— Ами сега? — попита Ларик. Беше седнал до Таиса, която се бе вторачила в Пол. Той пък се бе вторачил в книгата в скута си.

— Сега не могат вече да направят нищо, но аз няма да се спра, докато и седемте Ключа не бъдат унищожени — обади се Райл. — Някой може да ги открадне или да ги освободи по някакъв начин и всичко може да почне отначало…

— Аз бих могъл известно време да ги опазя поне от смъртните крадци — предложи Миша ръкавичка.

— А пък аз от онези другите — обади се отнякъде Белфаниор.

— Но могат ли да бъдат унищожени? — попита Таиса. — Че какво ли не опитахме…

— Всичко, което съществува, си има слабо място — остави чашата си Ибал. — Трябва да ги изследваме по-внимателно.

— Тук някъде е — обади се Пол. — Далече е и е откъслечно, но баща ми е оставил някои ключове към него. Вече и сам успях да открия някои нови. Ще изчета всичко от кора до кора и ще видя кое как е. Доста време ще ми отнеме…

— Но трябва да се направи — вметна Ларик.

— Да.

— Не мога да не се възхитя на това как изглеждат — обади се Ибал. — Знаеш ли, ако бях Луд Жезъл, а не магьосник с класическо образование, не ми се вярва, че щях да седя тук с тебе.

Райл го изгледа навъсено.

Ибал се изкиска.

— Не ме гледай така. И ти си бил забъркан в началото с тая работа, докато не си научил онова важното нещо. Ами ако беше Луд Жезъл, тогава какво щеше да стане, а, Райл?

Райл отмести поглед.

— Не мога да отричам — смотолеви той. — Грешно е, но ги мразя. Както заради това, че събудиха онези видения, така и заради всичко друго.