Портрети на небесни тела
- Автор: Босев Росен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портрети на небесни тела». Краткое содержание книги:
Разхълца се, от вълнение или друго, и Христо използува паузата — стана, поклони се и изрецитира текста на песничката за цепелина.
Това произведение извънредно много заинтригува Велико, той дори и да хълца престана, а заразпитва за предисторията на стихотворението.
Христо разказа оттук-оттам по нещичко, излъга, че те двамката с Галя, нали разбираш, от гледна точка на секретност не каза какво има в касата, ограничи се с това, да спомене, че е извънредно ценно, но не може да я отключи.
— Любезни! — стана церемониален Велико. — Води ме, води ме веднага натам. Съдбата те изпрати в ръцете на човек, който ще ти бъде полезен.
Христо тутакси поведе своя побратим към дома си и когато взе да търси на стълбищната площадка ключовете, Велико направи великодушен жест:
— Остави това на мен.
Измъкна от ревера си значката на футболния отбор „Палермо“, изви игличката и отключи вратата.
След малко, разположен удобно в креслото и с касата на колене, Велико сърдечно въздъхна:
— Да, случил си, любезни. Ако все още има свободен по тия каси майстор, това съм аз.
— Но хайде, действувай!
— Треперят ми ръцете. Трябва да пийна нещо.
И те пийнаха… И ръцете им спряха да треперят. И им се доспа. Решиха да подремнат някой час и тогава да се заемат с работата.
Когато Христо се събуди, дълго държа главата си под студената струя и едва след туй се зае с рекапитулация.
Първо на първо, липсваха обувките, немските, и винтягата, попивката от бюрото и в комплект — сувенирният нож за разрязване на книги.
Второ на второ, касата, касата я нямаше.
И трето на трето, но не на последно място, побратимът му Велико бе си тръгнал завинаги, без да се сбогуват… Ех!
Христо отвори широко прозореца, подиша, наля си голяма чаша студена вода — изпи я и внезапно се почувствува свеж и чист, както от много отдавна не се беше чувствувал.
Той знаеше — вече няма друг избор — те ще правят нов дирижабъл!
9
Един ден, въвел най-сетне заместничката си в своите работи, със стария, от баща ми още, сак-вояж, чиято скъпа, изтъркана кожа и лек мирис на болница отдалече издаваха благородната ми професия, аз потеглих към гарата.
Обичам да съм точен, но дезинформиран от „Бюро справки“, хванах влака в последния момент и докато се клатушках по коридорите от опашката до своя вагон, зърнах доста познати лица — на бивши мои пациенти навярно.
Мястото ми се случи в празно купе — странно, че по това време на годината пътуваха толкова малко хора, много странно.
Какво да ви кажа — пътят премина бавно и скучно: няколко вестника, във всеки следващ от които имаше все по-малко за четене, лек флирт с немкинята от съседното купе, още по-лек обед във вагон-ресторанта.
С облекчение слязох на плевенската гара.
Казах на шофьора на таксито към кое село да кара и на кой километър да отбие от главния път.
— Към цепелина ли? — равнодушно попита той и тогава подразбрах, че онзи каньон вече не е тайнството на петимата, а сериозно и популярно в този край предприятие.
В телефонните разговори с Галя и мъжа й, в настоятелните им писма имаше намеци, че групата действително се нуждае от лекар, но онова, което видях, след като шофьорът отби от главното шосе, направо ме изуми.
Бях си представял каньона като интимна гънка в местността — тясна полянка, пресечена от ручей и оградена от скални отвеси. Нищо подобно — мястото бе много широко и човек трябваше да завърти глава наляво и надясно, за да види, че наистина го рамкират ниски каменни валози. Но най-вече ме изненада заселеността на това място — в дъното на пейзажа имаше кокетно селище от бунгала и коминът на една барачка димеше тъй откровено, сякаш изписваше по небето „бира-скара“.
— Към лагера ли? — попита шофьорът.
— Предполагам, че да.
Грайферите захрупаха по импровизирания, но вече поуталожен път. Слязох от колата и преди да се подвоумя накъде да тръгна, видях върху едно от бунгалата емблемата с червения кръст. Вратата бе отворена, вътре нямаше никого и нищо, на масата ме чакаше бележка:
„Остави си багажа и веднага идвай при нас.“
Но къде са те, при кого да ида?
Излязох навън и видях горе над къмпинга завирено пространство, в което се чипуркаха дечурлига.
Кирил, Данчовият син, ме позна и весело изскочи от водата:
— Я, кой дошъл?