Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Имаше го Юджийн О’Нийл. И Оскар Уайлд, единствено с тягостното си есе за тъмницата, ала ни едно от люляковите му ухания, ни една от тинтявените му усмивки. „Чингис хан“ и Мусолини — рамо до рамо. Книги със заглавия: „Самоубийството като разрешение на въпроса“ или „Непрогледната нощ на Хамлет“, или „Лемингите — към морето“, бяха върху най-високата полица, побелели от прахоляк. На пода лежаха „Втората световна война“ и „Кракатоа — вулканичната експлозия, разтърсила целия свят“, редом с „Гладуваща Индия“ и „Червеното слънце изгрява“.
Ако огледаш и премислиш тези книги и още веднъж плъзнеш смаян поглед по тях, остава ти само едно. Като при нескопосана филмова версия на О’Нийловата пиеса „Траурът разхубавява Електра“, където самоубийствата следват едно подир друго, убийство се трупа връз убийство, кръвосмешението се редува с друго кръвосмешение, изнудването предшества отровните ябълки, героите се сгромолясват надолу по стълбите или настъпват стрихнин, ти накрая изсумтяваш, отмяташ глава назад и…
Гръмко се разсмиваш!
— Какво смешно има? — изрече някой зад гърба ми.
Извърнах се.
— Питам: какво смешно има?
Стоеше, вдигнал слабото си бледо лице към мен, на двайсет сантиметра под върха на носа ми.
Човекът, който спеше върху кушетката за психоанализа.
Човекът, който притежаваше всички тези книги за свършека на света.
А. Л. ШРАНК.
— Е? — настоя той.
— Тази ваша библиотека! — измънках.
А. Л. Шранк ме гледаше гневно, чакаше.
Добре, че кихнах, та смехът ми секна и прикрил смущението си с книжната кърпичка.
— Прощавайте, простете — рекох. — Аз притежавах едва четиринайсет книги. Рядкост е да видиш цялата Нюйоркска обществена библиотека, пренесена на венецианския кей.
Пламъците изгаснаха в малките светложълти очички на А. Л. Шранк. Телено-тънките му раменца се отпуснаха. Юмручетата се отвориха. Похвалата ми го накара да погледне през собствения си прозорец и да ахне.
— Ами да — промърмори той удивено, — да, всички те са мои.
Стоях вгледан надолу към този човек, не повече от метър и петдесет и два — петдесет и три, а без обувки може би по-нисък. Ужасно ми се искаше да видя дали токовете му не са осем сантиметра, ала не свалях очи по-долу от върха на главата му. Но той изобщо не усещаше, че го разглеждам, толкова бе доволен от размножението на литературните гадини, плъзнали по закачаните полици.
— Притежавам пет хиляди деветстотин и десет книги!
— Сигурен ли сте, че не са пет хиляди деветстотин и единайсет?
Човекът продължаваше да съзерцава библиотеката си и каза с леден глас:
— Защо се смеете?
— Заглавията…
— Заглавията ли? — Лепна се на прозореца, за да се увери, че на полиците сред всичките книги-убийци не се е вмъкнал някой предател веселяк.
— Кажете — запитах плахо, — нима в библиотеката ви няма нито едно лято, хубаво време, попътен вятър? Нямате ли ведри книги, щастливи открития, като, да речем, „Слънчеви наброски от едно градче“, „Слънцето е моето падение“, „В доброто старо лято“, „Юнски смях“ от Стивън Лийкок?
— Не! — Шранк се вдигна на пръсти, за да го изрече, осъзна се и се смъкна. — Не…
— Или пък „Хедлонг хол“ на Пийкок, или „Хък Фин“, „Трима в една лодка“, „Колко невръстен е баща ми?“, „Записките на клуба «Пикуик»«? Нещичко от Робърт Бенчли? От Джеймс Търбър? От С. Дж. Перелман?…
Изстрелях имената като картечница. Шранк слушаше и едва не политна назад от тоя радостен откос. Не ме прекъсна.
— Или например »Анекдоти на Саванарола“, а може и „Смехории от Джак Разпорвача“… — Млъкнах.
А. Л. Шранк, мрачен и леденостуден, ми обръщаше гръб.
— Простете — промълвих и наистина съжалявах. — Всъщност бих искал някой ден да ви разгледам книгите. Ако, разбира се, ми разрешите.
А. Л. Шранк претегли думите ми, реши, че се разкайвам, пристъпи и докосна дръжката на вратата. Тя изскимтя и се отвори с лекота. Той се обърна да ме огледа с малките си светли кехлибарени очи, а тънките му пръстчета прииграваха край бедрата.
— Защо не веднага?
— Не мога. Друг път, господин…
— Шранк. А. Л. Шранк. Специалист психолог. Не психиатър. Просто Шранк, природен лечител за изпаднали твари.