Време на презрение

— А там, където са онези прелестни галерии и мостчета? И градинки? Как се задържат върху скалите и не падат? Какъв е този дворец?

— Точно това е Аретуза, за която питаше. Там се намира знаменитото училище за млади магьоснички.

— Ах… — Цири облиза устни. — Значи е там… Фабио?

— Да?

— Виждаш ли понякога младите магьоснички, които учат в това училище? В тази Аретуза?

Момчето я погледна изумено.

— Никога! Никой не ги вижда! Забранено им е да напускат острова и да идват в града. А на територията на училището не допускат никого. Дори данъчните и съдебните изпълнители — ако имат работа с магьосниците, могат да отидат само до Локсия. На най-ниското равнище.

— Така си и знаех — поклати глава Цири, загледана в блестящите покриви на Аретуза. — Това не е училище, а затвор. На остров, на скала и над пропаст. Затвор и нищо друго.

— Донякъде е така — съгласи се Фабио след кратък размисъл. — Оттам сигурно е трудно да се излезе… Но все пак не е като в затвор. Просто ученичките са млади девойки. Трябва да бъдат пазени…

— От какво?

— Ами… — запъна се момчето. — Нали знаеш…

— Не знам.

— Хм… Мисля, че… Ох, Цири, та нали никой не ги затваря в училището насила. Те сами искат…

— И още как. — Цири се усмихна лукаво. — Искат го — и седят заключени в този затвор. Ако не искаха, не биха допуснали да ги затворят там. Всичко е много просто — трябва да се избяга навреме. Още преди да си попаднал там, защото после може да е много по-трудно…

— Как така да се избяга? А къде би могъл някой…

— Някой… не би имал къде да избяга, горкичкият — прекъсна го Цири. — Фабио? А къде е град… Хирундум?

Момчето я погледна смаяно.

— Хирундум не е град — каза той. — Това е голяма ферма. Там има градини, доставящи плодове и зеленчуци за всички градове в околността. Има езерца, в които се отглеждат шарани и други риби…

— А колко далеч е този Хирундум? Накъде е? Покажи ми.

— А защо искаш да знаеш това?

— Покажи ми, моля те.

— Виждаш ли пътя, водещ на запад? Там, където са каруците? Точно по него се стига до Хирундум. Петнайсетина мили, през цялото време се пътува покрай гори.

— Петнайсет мили — повтори Цири. — Не е много, ако имаш добър кон… Благодаря, Фабио.

— За какво ми благодариш?

— Няма значение. Сега ме отведи на пазарния площад. Обеща ми.

— Да вървим.

Цири още не беше попадала на такъв шум и такава блъсканица като царуващите на пазарния площад в Горс Велен. Шумният рибен пазар, през който бяха минали неотдавна, изглеждаше като тих храм в сравнение с пазарния площад. Площадът беше огромен и въпреки това на Цири й се струваше, че могат само да мечтаят да проникнат на територията на пазара, и им остава единствено да го наблюдават отдалече. Фабио обаче смело се вля в тълпата, мъкнейки момичето след себе си. На Цири й се зави свят.

Продавачите се развикаха, купувачите крещяха още по-силно, изгубилите се в тълпата деца виеха и плачеха. Мучеше добитък, блееха овце, кудкудякаха кокошки и крякаха гъски. Джуджетата търговци удряха ожесточено с чукчета по някакви тенекии, а когато спираха за малко, за да пият вода, започваха да се ругаят грозно. От няколко места на площада се разнасяха звуци на свирки, гусли и цимбали — явно разни музиканти изнасяха концерти там. Отгоре на всичко някой невидим в тълпата постоянно надуваше тромпет. Той определено не беше музикант.