Време на презрение

— О, да! — извика Цири.

Магьосницата се възмути и вече отваряше уста, за да възрази, но изведнъж размисли. Цири не беше сигурна, но й се стори, че причината за това беше едва забележимото намигване на банкера, докато отправяше предложението си.

— Нека момичето разгледа забележителностите на древния град Горс Велен — добави Джанкарди, усмихвайки се широко. — Полага й се малко свобода преди… Аретуза. А ние тук ще поговорим още малко за някои… хм… лични неща. Не, не предлагам момичето да се скита само, въпреки че градът е безопасен. Ще й дам спътник и закрилник — един от младшите ми чиновници.

— Да ме прощаваш, Молнар — Йенефер не отговори на усмивката му, — но ми се струва, че в настоящите времена, дори и в безопасен град, компанията на едно джудже…

— Не съм си и помислял да е джудже — възмути се Джанкарди. — Чиновникът, за когото говоря, е син на уважаван търговец, човек до мозъка на костите си, както се казва. Да не мислеше, че вземам на работа само джуджета? Хей, Вилфи! Докарай ми тук Фабио, моментално!

— Цири. — Магьосницата се приближи до девойката и леко се наведе. — Само без глупости, да не се налага после да се срамувам от теб. И си дръж езика зад зъбите пред чиновника, разбра ли? Обещай ми, че ще внимаваш какво правиш и какво говориш. Не ми кимай. Обещанията се дават на глас.

— Обещавам, госпожо Йенефер.

— От време на време поглеждай слънцето. По пладне се върни. А ако… Не, не мисля, че някой те е познал. Но ако видиш, че някой прекалено се вглежда в теб…

Магьосницата извади от джоба си малък, покрит с руни хризопраз с формата на пясъчен часовник.

— Скрий го в торбата си. Гледай да не го изгубиш. Ако се наложи… Помниш ли заклинанието? Само че внимателно, активирането дава силно ехо, а действащият амулет излъчва вълни. Ако наблизо се окаже някой предразположен към магии, няма да успееш да се маскираш, даже напротив. А, ето ти и това… В случай, че решиш да купиш нещо.

— Благодаря, госпожо Йенефер. — Цири сложи амулета и монетите в торбата си и се вгледа с любопитство в момчето, което влезе в кантората. Младежът беше луничав, а разрешените му кестеняви коси падаха върху високата яка на чиновническата му униформа.

— Фабио Сахс — представи го Джанкарди.

Момчето се поклони почтително.

— Фабио, това е госпожа Йенефер, наша почетна гостенка и уважавана клиентка. А тази госпожица, нейната възпитаничка, иска да разгледа града. Ще й правиш компания и ще й бъдеш гид и закрилник.

Момчето отново се поклони, този път явно в посока на Цири.

— Цири — изрече студено Йенефер, — стани, моля те.

Цири се изправи, леко учудена, защото знаеше, че обичаят не изисква това. И в този момент разбра. Чиновникът, който изглеждаше като неин връстник, беше с една глава по-нисък от нея.