Време на презрение

— Всичко.

— Хм… — притесни се момчето. — Имаме време само до пладне… Най-добре ще е да отидем на пазарния площад. Днес е пазарен ден, там могат да се видят много интересни неща! Но първо да се качим на крепостната стена, оттам се виждат целият залив и прочутият остров Танед. Какво ще кажеш?

— Да вървим.

По улицата с подрънкване преминаваха каруци, топуркаха коне и волове, бъчвари търкаляха бурета, навсякъде беше шумно и цареше суетня. Цири леко се обърка от движението и суматохата, отстъпи неловко от дървения тротоар и нагази до глезени в калта и мръсотията. Фабио понечи да я хване под ръка, но тя се изплъзна:

— Мога да ходя и сама!

— Хм… Добре тогава. Да вървим. Сега сме на главната градска улица. Тя се казва Кардо и свързва двете порти — Главната и Морската. Оттук се стига до кметството. Виждаш ли кулата със златния ветропоказател? Точно това е кметството. А там, където виси шарената табела, е кръчмата „Под развързания корсет“. Но там, хм… там няма да ходим. Да скъсим пътя, да минем през рибния пазар, който е на Кръговата улица.

Свърнаха в една пресечка и излязоха на малко площадче, сгушено между стените на къщите. Площадчето беше запълнено със сергии, бъчви и каци, от които се носеше силна миризма на риба. Тук се извършваше оживена й шумна търговска дейност, продавачите и купувачите се опитваха да надвикат кръжащите над главите им чайки. До зидовете седяха котки и се правеха, че рибата изобщо не ги интересува.

— Твоята госпожа — каза изведнъж Фабио, докато лавираше между сергиите — е много строга.

— Знам.

— Тя не ти е близка роднина, нали? Веднага си личи!

— Да. А по какво си личи?

— Много е красива — изрече Фабио с жестоката, разоръжаваща откровеност на млад човек.

Цири се обърна като пружина, но преди да успее да отговори на Фабио с някоя язвителна забележка относно луничките и ръста му, момчето вече я мъкнеше между каруците, бъчвите и сергиите, като същевременно й обясняваше, че издигащата се над площада кула се нарича „Кулата на крадците“, че камъните, с които е построена, са взети от морското дъно, и че растящите около кулата дървета се наричат чинари.

— Ти си ужасно неразговорчива, Цири — отбеляза той изведнъж.

— Аз ли? — учуди се тя. — Нищо подобно! Просто те слушам внимателно. Знаеш ли, че разказваш много интересно? Тъкмо исках да те попитам…

— Да, питай.

— Колко далеч оттук е… град Аретуза?

— Изобщо не е далеч! Само че съвсем не е град. Нека да се качим на стената и ще ти покажа. Ей там са стълбите.

Крепостната стена беше висока, а стълбището — стръмно. Фабио се изпоти и се задъха и в това нямаше нищо чудно, защото през цялото време той бърбореше. Цири научи, че заобикалящата града стена е била построена неотдавна, за разлика от самия град, издигнат още от елфите, че е висока трийсет и пет стъпала, и че това е така нареченият казематен зид, състоящ се от изсечен камък и неизпечени тухли, защото такъв материал издържа по-добре ударите на тараните.