Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Завих по Руа до Лаврадиу и видях „Сценариум“. Барът заемаше и трите етажа на две съседни сгради, чиито фасади страдаха от преклонна възраст и занемареност, подобно на повечето постройки в района. Светлината и музиката, които струяха отвътре, смайваха с изумителната си жизнерадост. На улицата отпред чакаше дълга опашка коли, като че ли дошли да отдадат почитта си. За момент спрях пред големия отворен вход, изненадан от факта, че сърцето ми бие бързо, спомняйки си наситеното със събития време, което бях прекарал с Наоми в Токио. Наистина доста се бях забавил, докато изпълня обещанието си да я потърся.
Влязох и се огледах. Първо горещите точки, инстинктивно и по навик: местата, обърнати към входа, отчасти скритите ъгли, позициите за засада. Не забелязах проблеми.
Продължих навътре. Помещението беше огромно и имитираше холивудски декор на магазин. Навсякъде имаше антики и любопитни вещи: железни касови апарати, червена британска телефонна кабина, няколко слънчобрана, бюстове и статуи, лавици с пъстри шишета и кани. Даже масите и столовете изглеждаха стари. Ако мястото беше по-малко, щеше да е адски задръстено.
Таваните бяха високи и дървени, стените — от камък и алабастър. В центъра, десетина метра навътре, таванът изчезваше и залата се отваряше към втория и третия етаж. Там тричленен оркестър изпълняваше „De mais ninguebi“, „Само моя“, модерна класика на Мариса Монте в стил хоро, който можеше да бъде смятан най-общо за бразилски джаз, като се имаше предвид, че и двете музикални течения се основават на импровизацията и са смесица от африкански и европейски музикални елементи. Обаче хоро, въпреки че далеч не е толкова известно, всъщност е по-старо от джаза и притежава специфично и понякога меланхолично звучене. Скупчени около лабиринта от дървени маси и на диваните покрай стените, посетителите страстно припяваха.
Запътих се към стълбището в дъното, по което се качих на втория етаж. Там също беше пълно с клиенти и старите вещи не бяха по-малко, обаче все пак не бе толкова шумно като долу.
На третия етаж беше още по-тихо. За кратко се облегнах на парапета, ограждащ отворения център на пода, загледан долу в оркестъра, в хората по масите пред естрадата, в сервитьорите, които се движеха помежду им, и изпитах странна тъга, едновременно неясна и тежка, като че ли наблюдавах тази жизнерадостна сцена не толкова отвисоко, колкото от невероятно изолирано и далечно разстояние.
Приближи се сервитьор и ме попита на португалски дали да ми донесе нещо.
— Търся Наоми — казах му.
— Тя е долу, в офиса. За кого да й предам?
Позамислих се, после отвърнах:
— За един неин приятел от Япония.
Той кимна и се отдалечи.
Отидох в дъното на помещението и излязох на един от балконите, гледащи към Руа до Лаврадиу. Облегнах се на парапета, целия на дупки и изтъркан като дърво, изхвърлено от морето, и усетих, че ме обзема старото сюрреалистично спокойствие, каквото винаги съм изпитвал точно преди последните мигове в някоя операция, като снайперист, отпускащ се преди изстрела. Вече нищо не можех да сторя. Каквото имаше да става, щеше да се случи.
Изтекоха няколко минути. Чух дъските на пода зад мен да скърцат под бързо приближаващи се стъпки. Обърнах се и зърнах Наоми, с по-дълга коса, отколкото в Токио, с по-тъмна карамелена кожа. Когато видя, че съм аз, лицето й грейна в широка усмивка, възклицанието й бе на почти детска радост, после се хвърли в обятията ми и силно се притисна към мен.
Ухаеше така, както си спомнях, сладостно и в същото време диво, някакъв неин си аромат, който винаги щях да свързвам със зной, влага и тропическа страст. Допирът на тялото й също ми беше приятен, то бе дребно, ала зряло на всички нужни места, и присъствието му в прегръдките ми, наред с аромата й, изведнъж ме заля с хаос от противоречиви спомени.
Накрая тя се откъсна от мен и погледна надолу към онова, което вече бе усетила, после ме тупна по рамото, доста силно. Лицето й имитираше гняв, ала виждах и истинска мъка в очите й.
— Знаеш ли колко пъти съм си обещавала, че няма да го направя? — попита на своя английски с португалски акцент Наоми.
— Колко?
— Много. За последен път, докато се качвах по стълбището.
— Добре, че не изпълни това обещание.
— Защо не ми се обади? Защо се забави толкова много? Реших, че не те интересувам. Или че ти се е случило нещо лошо, след всичко, което преживяхме.