Изгубената армия на Камбиз

Постоя известно време с отворени очи — опитваше се да разбере какво я е разтревожило, след което се обърна на другата страна с намерението да заспи. В същия момент долови едва чуто скърцане. Ослушва се няколко секунди, преди да осъзнае, че скърцането идва откъм вратата.

— Кой е?

Гласът й прозвуча неестествено пискливо.

Скърцането за миг спря, после продължи. Тя се приближи с разтуптяно сърце до вратата и като хипнотизирана загледа дръжката, която се движеше като на забавен кадър. Потисна импулса си да извика и вместо това я хвана и я задържа неподвижна. В първия момент усети лека съпротива от другата страна, след което се чуха бързи стъпки. Тя преброи до пет и отвори, но коридорът беше празен. Или почти празен, защото беше останало поне едно: дим от пура.

Тя светна всички лампи и заспа чак на зазоряване. Когато Оутс я попита дали е спала добре, отвърна рязко: „По дяволите, не“.

Оутс вкара колата в портата на боядисаната в кремаво каменна ограда на посолството, показа пропуска си на охраната, остави колата на малкия паркинг и въведе Тара в сградата през страничната врата. Минаха по някакъв дълъг коридор, изкачиха се по стълбището и се озоваха пред кабинетите на първия етаж, където ги посрещна един слаб и леко разрошен белокос мъж с дебели вежди и очила, увиснали на врата.

— Добро утро, госпожице Мъдрей. — Той се усмихна и протегна ръка. — Чарлз Скуайърс, културен аташе. — Гласът му беше мек и доброжелателен, за разлика от твърдото му ръкостискане. — Криспин, кажи, ако обичаш, да ни донесат кафе. Ние ще сме в кабинета ми.

Той поведе Тара през една двойна врата в голямо слънчево помещение с четири фотьойла край една маса. До прозореца стоеше някакъв мъж.

— Това е доктор Шариф Джемал от Върховния съвет по антиките — каза Скуайърс. — Поканих го по изрична негова молба.

Мъжът — нисък и набит, със сипаничаво лице — пристъпи към тях.

— Позволете ми да изкажа съболезнованията си — обърна се той към Тара. — Той беше велик учен и истински приятел на страната ни. Ще ни липсва.

— Благодаря ви — отвърна Тара.

Тримата седнаха.

— Посланикът ви предава извиненията си — продължи Скуайърс. — Като се има предвид каква значителна фигура беше баща ви, той би желал да може да присъства лично. За жалост, както може би сте чули, миналата нощ беше извършен още един терористичен акт близо до Асуан и две от жертвите са британски граждани, затова той в момента е зает.

Изрече всичко това напълно неподвижен, с ръце в скута.

— Аз обаче говоря от негово име, както и от името на цялото посолство, когато казвам, че сме изключително натъжени от смъртта на баща ви. Имал съм удоволствието да го срещна няколко пъти. Загубата е огромна.

Оутс се върна с поднос в ръце.

— Мляко? — попита Скуайърс.

— Черно, без захар — каза Тара. — Благодаря.

Скуайърс кимна на Оутс, който наля кафе и раздаде чашите. Настъпи неловко мълчание.

— Като студент имах щастието да прекарам един сезон с баща ви в Сакара — обади се накрая Джемал. — През седемдесет и втора. Годината, когато открихме гробницата на Птахотеп. Никога няма да забравя въодушевлението, когато влязохме в погребалната камера. Беше практически непокътната, недокосната от времето, когато е била запечатана. До входа имаше великолепна дървена статуя, ей толкова висока. — Той показа с ръка. — Невероятно реалистична, с очи от камъни, в идеално състояние. В момента се намира в музея на Кайро. Трябва да ми позволите да ви я покажа…