Прокобата [bg]

— Мина — рече херцог Уелингтън. Тя се стресна от думите му и страните й бързо се покриха с руменина; тутакси подви коляно пред него и отпусна чело на другото.

— Какво те води тук, малката ми? — попита херцогът с най-благия си тон.

— Милорд — отговори тя, — ако присъствието ми е нежелано, ще се оттегля, но тази сутрин Финик ми донесе, че то може да е от полза за… за… за сина на покойната ми господарка. А нима смеех да бездействам, когато той ми нарежда да действам?

— Боя се, че не — каза негова светлост. Но ти си добро момиче и тазсутрешната работа притури нов дълг към онези, които той вече има към теб. Ще ти го изплати като предишните.

Госпожица Лори се сви, сякаш стъпкана на земята. Челото й увисна тъй ниско, че въгленовочерните й къдрици се разпиляха по килима.

— Продължавай да му служиш, Мина — продължи херцогът, — и прекарай живота си в египетско робство. Виждам, че цялата си окована във вериги.

— Тъй е — гордо се изправи девойката, — и ничия ръка, освен тази на Смъртта, не ще ги разкъса. Родена съм негова робиня и такава ще си остана.

Господа медиците, които междувременно преглеждаха Заморна, заявиха, че е настъпила удивителна, чудодейна промяна към добро. Нещо като топлина се бе предало на кръвта му и тя пак циркулираше свободно. Отново напипваха пулса му; сърцето бе възобновило дейността си и оловносинкавата сянка бе изчезнала от лицето му.

Госпожица Лори посрещна тази новина с дълбоко сподавена радост, каквато рядко съм виждал. Тя отиде, наведе се над него и се взря в очите му, сякаш всичко, което я интересува на този свят, бе събрано в тъмните им, блестящи сфери. Сякаш си каза, че е получила правото да го гледа безстрашно, сякаш чувстваше, че за миг той е само неин по силата на изкуплението. Чувството обаче се стопи, едва-що пробягало по лицето й, и тя отново се превърна в обречена робиня на страстта си, отдадена, покрусена, погълната в една идея, черпеща някакво странно удоволствие от понасянето на бремето и влаченето на хомота на онзи, чието обаяние я оковаваше тъй неумолимо. Смисълът на съществованието й, гордостта на живота й сякаш се състоеше в това да се бъхти, да върши най-черната работа за Заморна. Той сграбчи ръката й, усмихна й се най-мило и й рече нещо с тон на най-благо снизхождение. Туй бе, смея да кажа, за наивното момиче богата и пребогата отплата.

Всички, освен херцог Уелингтън, графиня Сиймор, Мина, Роузиър и Финик напуснаха стаята. На слизане случи се така, че на една от стълбищните площадки се позабавих. Някой ме повика по име — беше Едуард Лори. Бе се облегнал на стената, ръцете му скръстени, красивото лице зачервено, а тъмните му очи святкаха изпод свъсените вежди. Приликата между баща и дъщеря ме порази.

— Докторе, Мина Лори не излезе ли?

Отговорих утвърдително.

— Проклятие! Да имаше това момиче поне капка ум, а този херцог Заморна — поне капка честност! Бих го намразил, стига да можех, но нали ми е крал, а и лично съм го учил да стреля и ловува. Беше смело, добро момче и едва ли по-точна ръка е докосвала спусъка. Да не бе тъй, да не бе крачил до мен в дълги дни и през много лунни нощи, през пустошта, по еленови пътеки и горски просеки, отдавна да съм го направил на решето, с хладна стомана или горещо олово. Глупак бях, че и повече от глупак, да го пусна в колибата си. Знаех, че е буен и безсърдечен — безсърдечен в някои неща, искам да кажа, — при все това длъжен бях да приема усойницата в дома си и да я топля край огнището си. Оттогава пия отровата му като отплата за усилията си, но не го напускам, и го харесвам, и най-вероятно дори ще умра за него, ако трябва. Такъв съм идиот! Аз не съм жена! Защо не мога да пролея кръвта му и да офейкам?