Херцогинята скочи и едва не преобърна кръглата китайска масичка от палисандрово дърво, отрупана с безценен порцелан. Спусна се към вратата, по коридора, и тъкмо да сложи крак на първото стъпало, когато откъслечни тонове от мелодия привлякоха вниманието й. Бе трепетният глас на китара, чиито струни някой докосва леко и небрежно, но все пак умело. Звуците долитаха от някой от безбройните салони, чиито портали с кръстовидни сводове опасваха околните стени. Кой би могъл да бъде? Разпозна стила, беше й добре известен. Нима херцогът… но не, невъзможно. Отново се вслуша, мелодията се изви високо: хаотична, тиха, меланхолична и монотонна, но изключително жаловита. Трепна, усили се, после стихна, сетне отново вдъхна живот, изпусна заключителната си протяжна въздишка и отстъпи място на тишината.
— Жива да не бях — възкликна Мери, — това е неговата ръка! Слухът ми е приучен и не може да сбърка онуй, дето тъй често е попивал с наслада.
Застина нерешително. В обстоятелството, че чува звуци в кът на дома си, където най-малко очакваше да завари господаря си, имаше нещо доста смущаващо — нещо, което възбуди нервите й далеч повече, отколкото на пръв поглед се полага за подобна дреболия. Струните отново екнаха и трелите на страваганцата — тъкмо каквито херцогът имаше навика да съчинява, когато инструментът му се случеше под ръка — се разляха из коридора като звучен ромон. Но херцогинята продължаваше да се колебае. Чувстваше се като прикована на място, но внезапното прекъсване на мелодията разруши магията. Тя се сепна, забърза към салона, чиято незатворена докрай врата хармоника пропускаше звуците навън, плъзна я и влезе. Заморна наистина беше вътре. Стоеше на една маса в горния край на стаята, китарата лежеше край него, и докато прелистваше голям, великолепно подвързан том, той небрежно тананикаше думите на песента, която току-що бе изсвирил.
Мери спря да му се полюбува. Царственото му лице с нищо не издаваше здравословно неразположение, по него нямаше и следа от скорошно боледуване. Позата и външността му сякаш не излъчваха онази отмалялост и безсилие, характерни за наскоро станалия от болничната постеля. Кожата му блестеше, деликатно сияйна и чиста, както в мигове на отлично здраве, а очите му искряха, остри като на сокол, сякаш изпиващата мощ на треската изобщо не ги е докосвала.
— Смъртта е била милостива към мен — каза Хенриета и пристъпи. — Сянката й е отлетяла, оставяйки благородния ми, красив идол тъй великолепен, както го е заварила.
Херцогът, разбира се, вдигна глава. Изгледа своята дама доста особено. Алената устна бе прехапана, сякаш да потуши развеселената усмивка, която играеше в ъглите й; веждите бяха извити. Блясъкът в очите бе дяволит, изпитателен, доста насмешлив, но все пак мил; пропъждаше страха, но и не поощряваше онази разточителна щедрост, с която Мери бе готова да го поздрави. Тя остана смълчана, поруменяла, смутена.
— Скъпи мой Артър — смотолеви най-сетне, — защо ме държиш на разстояние? Защо си тъй хладен и странен? Как ми се ще да знаех причината! Явно трябва да посветя живота си на денонощни усилия да си спечеля поне малко по-топло отношение.
— Не ти се сърдя, Мери — отвърна Заморна, — не и аз. Впрочем тъкмо напротив. Обичам те много, но какво те доведе, малка вещице такава, онази вечер в Дуро Вила?
— Да ти призная право, Артър, любопитството. Исках да видя дали госпожица Лори е тъй хубава и Фиц-Артър тъй прилича на теб, както се говори.
— Е, Мери — взе той ръката й, — и какво смяташ? Хубаво ли е момичето? Недей ревнува сега. Тържествено ти се заклевам, че в целия си живот не съм й казал повече от три думи на кръст, при това най-тривиални. Тя е в други ръце, не моите, уверявам те, и ако се доближа до нея, колкото до теб сега, ще се вдигне такава врява, че Кулата на всички нации ще се разклати до основи. Тъй че говори свободно, хубава ли я намираш?