Прокобата [bg]

На вратата я пресрещна Юджин Роузиър. Тази среща никак не разсея гнева й. Беше в онова настроение (много необичайно за нея), което намира повод за дразнение във всичко.

— Какво?! Подслушваш сигурно, да провериш дали не нарушавам границите на доброто възпитание! Ама че странно положение! Не го разбирам и повече няма да го търпя! Обясни ми, драги, по заповед на господаря ли ме следите тъй изкъсо, ти и онзи недоразвит нещастник?

— Господарят, мадам — отвърна Юджин изненадан, — не ми е давал други заповеди, освен че иска да знае успели ли сте да прочетете бележката му.

— Да прочета бележката ли? Да, уважаеми, и се подчиних на указанията в нея. Но по-добре да бях останала в покоите си, той бездруго не желае да говори с мен.

Юджин набърчи устни, сякаш да подсвирне. Но като че ли уважението към господарката му го възпря.

— Госпожо, херцогът иска да узнае причината, поради която не го посетихте в гардеробната, накъсо, това е.

— Търпението ми почва да се изчерпва! — сопна се херцогинята. — Посетих го; преди минута беше в салона и поведението му с нищо не покачваше да е искал да ме види, камо ли да ме е очаквал.

Отначало пажът се умисли. Сякаш се озадачи, но скоро премигна и на устните му грейна красноречива дяволита усмивка, която издаваше, че е открил разрешението на загадката.

— О, госпожо — продължи, — негова светлост изпада понякога в странни настроения, но ако просто се качите горе, залагам кралската си ливрея срещу боклучарско сетре, ще ви посрещне в съвсем различно настроение.

Докато Роузиър говореше, откъм салона долетя покашляне, досущ като на херцога.

— Върна се — каза Мери, — ще се осмеля да опитам отново.

Тъкмо да отвори вратата, когато Юджин, с дързост, каквато никога не си бе позволявал да демонстрира, хладнокръвно отмести ръката й от дръжката, застана между нея и затворената врата и продължи да упорства с лице, чиято смелост открито казваше: „Няма да влезете повече тук, ако зависи от мен“.

Тя отстъпи, потресена от наглостта му. Но преди да е изрекла и дума, екна писъкът на Финик, после смехът, добре познатото „Ха! Ха!“ на Заморна, сетне също тъй познат глас възкликна:

— Мери, пребори се с всички препятствия. Тук съм, заповядвам ти да дойдеш при мен.

Тя се хвърли отново към вратата и сграбчи дръжката.

— Госпожо рече Роузиър, — на колене ви умолявам да ме изслушате само за миг, — но не, тя остана глуха за протестите му. Тогава той захвърли маската на молби и кротост, доби обичайния си решителен вид, изпъна мускулестите си рамене, хвана двете й ръце и заяви: