Прокобата [bg]

Тя ми отправи поглед, изпълнен с безмълвно отчаяние, който той улови.

— Стани, Алфорд — разпореди, — направи място на кралицата да се доближи. Имам да й казвам много неща, защо да не ги чуе сега.

Подчиних му се; тя зае мястото ми.

— Розо на света! — продължи. — Отдавна цъфтиш под завета на палмовото дърво, ала брадва посече корените му и скоро клонът, дето те закриля, ще повехне. Нима не е героично ти, цвете, да повехнеш ведно с твоя пазител? Да не пиеш нощната роса, да не се поклащаш на нежния утринен бриз, да не разтваряш листица към светлика по пладне, скоро и ти ще полинееш като мен. Да, моята огнедишаща булка и коронованият й любовник ще изкреят в пепел в същата тази земя! А какво ще кажеш да те изгорят с мен? Може би така е по-добре. Като умра, нека издигнат клада на брега на Калабар и тържествено ме положат върху нея. Аз ще лежа върху трупите. Тогава ти, Мери, ще се покачиш, ще вземеш главата ми в скута си и ще обсипеш хладните ми, безкръвни устни с жарките си целувки — няма да има нужда от факли, от само себе си ще се обгърнем в огнени езици, тъй буйни, че когато гражданите на Вердополис погледнат през прозорците си, източния хоризонт ще огрява не заревото на изгряващото, а на залязващото слънце. Ха! Кралице на Ангрия, как ти се харесва това?

— Готова съм да посрещна всяка смърт с теб, Ейдриън — гласеше преданият, любящ отговор.

— Нима, свидно мое цвете Пърси? Не, спомни си, помисли си… По-добре да започнеш живота на чисто. Веднъж премахнала спънката, намери си нов партньор. Пелъм15, добре знаеш, още верен ергенува; нему дай красивата си ръка. Толкоз по-ценно ще е да я приеме сега, след като вече е била единена с тази на монарх. Нека увенчае с втори сватбен венец челото, което аз увенчах с диадема. Нему отдай правата, които принадлежаха на мен; бъди блага, покорна и хрисима; и гледай добре, Мери, внимавай да не кръшка. Тогава несъмнено ще бъдеш щастлива. Щастлива ли казах? Ха! Само че, Мери, винаги сянка ще помрачава радостта ти, винаги нещо ще замъглява погледа ти; в деня ти винаги ще има петънце, което ни мястото, ни времето, ни сезонът ще изтрият. Аз, от гроба си, ще те преследвам, нощем, утрин и по пладне. Ще идвам, без шум и без звук, все един и същ, вечно неизменен. Без да мисля за пламъка, ще заставам до теб, бездвижен и тих, с непомрачено от мъка и скръб лице. В залата, будоара, в претъпкания салон погледът ми винаги ще те следва. Ще те сподирям чак до смъртния ти час и когато колелото на съществованието се завърта за последен път, ще се наведа над теб и ще изпия последните капки живот от устните, които ме оклеветиха.