Прокобата [bg]

— Темпъл, защо ме безпокоиш по този начин? Нямам ли право на усамотение дори в покоите си?

— Мила госпожо рече матроната, ядосали сте се, виждам, инак нямаше да ми се сърдите, задето ида при вас със заповед от господаря да го посетите в гардеробната.

— Пак тази гардеробна! — възкликна херцогинята. — Докога ще ми повтаряте тази дума? Вече казах, че той не е в гардеробната и се питам, Темпъл, как така ми носиш послания, които не са ти възложени. Той не иска да ме види! — И тук глезеното дете взе връх. Младата херцогиня избухна в сълзи. Хълцайки и ридаейки, повтори два-три пъти: — Няма да ида! Не е пращал да ме викат! Той ме мрази.

— Милейди, милейди — продължи Темпъл с тревога в гласа, — за Бога, не изпитвайте търпението му повече. Още не ви се е ядосал, но изпитвам ужас, когато устните му застинат в онова невъзмутимо изражение. Моля ви, мадам, хванете ме за ръка, понеже сте много разстроена, и нека да идем заедно, преди да е станало твърде късно.

— Добре, добре, Темпъл — омекна Мери, която не можеше дълго да се гневи на слугите си — настроение, тъй непривично за жизнерадостния й, отстъпчив нрав. — Може скоро да ида, ако ме оставиш сама. Но той не ме иска, а онова противно джудже Финик и нахалният Юджин пак ще ни прекъсват, и той ще ги остави да ме обиждат както си щат. Не, Темпъл, няма да отида! Няма да отида!

— Не-е, драга госпожо, помислете пак. Ако се върна с това послание, просто ще каже: „Добре, Темпъл, предай на госпожата моите уважения, съжалявам, че я обезпокоих“, и после ще седне в кабинета с изражението като онова на бюста му в бюфета ви, и ще минат много дни, докато пак пожелае да ви види.

Херцогинята не отвърна на тези доводи, но най-сетне бавно се изправи, и като продължи да хлипа, с явно нежелание се остави в ръцете на добрата икономка, която уважително, но топло подкрепяйки и утешавайки благородната си господарка, я поведе от стая в стая към покоите на херцога. Вездесъщият Заморна бе тъй несъмнено тук, както и в салона, но със съвсем различно настроение и съвсем друг външен вид. Изпита и изнурена бе високата му снага, приведена над маса с книги край огнището. Главата му с буйните къдрици бе отпусната върху печално изтънялата ръка; челото му бе излиняло, бледо от болестта, страните — сухи и хлътнали, а живите му, изпъкнали очи озаряваха с равнодушна светлина учената страница, върху която почиваха. Над камината висеше портрет на херцогиня Уелингтън — как приличаше на майката славният син!

— Е, Темпъл — изправи се, като чу шума от приближаващи стъпки — виждам, че в крайна сметка си успяла. Жените сами най-добре знаят как да се оправят помежду си! Но Бога ми, какво става? Сълзи, ридания, Мери? Вдигни глава, любима.

Ала Мери не искаше да вдигне глава. Дръпна се от него, като приближи и понечи да я поеме от грижовните ръце на госпожа Темпъл, извърна лице и дори лекичко го отблъсна с ръка. Той замълча. След минута милото му изражение бе сковано от ужасяващото спокойствие.

— Анабел — обърна се към икономката, — обясни ми! Господарката ти сякаш капризничи.