Прокобата [bg]

— Вие влезте пръв, сър, аз не смея да се доближа по-далеч от креватната табла. Той мрази да ме вижда.

Подчиних се. В просторната, внушителна спалня бе съвсем тихо, прозорците бяха затъмнени с дълги, надиплени завеси от червено кадифе, които, в светлината на проникващото отвън утринно слънце, изглеждаха необикновено ярки и разкошни; същите завеси закриваха и кралското ложе, всичките с богати драперии, а обточените им със златни ресни и пискюли ръбове се влачеха по пода. Останалата мебелировка тънеше в плътни сенки, само тук-там мраморни поставки със сребърни лампи проблясваха, чисти като сняг, в пищната здрачевина, с която бяха обгърнати. Несъмнено, рекох си, ако има нещо, което би могло да отклони стрелата на смъртта, ето това е то. Доближих се до леглото, настаних се в поставеното наблизо кресло и разтворих балдахина.

Цялата постеля — великолепната завивка, фините батистени чаршафи, всичко — бе потънала в безпорядък. Насред тях, проснат по гръб и неспокойно заровил лице в огромната възглавница от бяло кадифе, лежеше благородният ми пациент. Бе заспал, дишаше тежко, плътно стиснал зъби, устните му пораздалечени, ноздрите му яростно се разширяваха и свиваха, като дишаше, челото му мрачно навъсено, страните му покрити с гъста нервна руменина, а пищните му, но разбъркани къдрици бяха разпилени по слепоочията и челото му. Отначало се подвоумих дали да го будя, но херцогинята забеляза колебанието ми и дръзна да се доближи. Дълго го съзерцава, сетне се приведе над него със стон на любов и непоносима болка, сключи ръце около врата му и със страстна нежност зацелува страните и устните му. Той мигом се събуди. Всъщност очите му тъй внезапно се разтвориха, че се запитах дали действително е спял.

— Бяла вещице — взря се настойчиво в съпругата си и леко я отстрани от себе си, — какво искаш от мен сега? О, разбирам, да се предам в ръцете на доктора! Е, Алфорд, Смъртта изпълва тази стая. Мислиш, че твоите церове и илачи са достатъчно силни, за да я пропъдят ли? Отвори прозореца, драги. Умирам от задух и вътрешна горещина! За Бога, дръпни тези проклети тъмни завеси! Вдигни прозореца високо, високо нагоре, за да видя слънцето! Да вдишам въздуха!

Изпълних желанието му. В стаята веднага се прокрадна нежен ветрец.

— Ето на — рече херцогът, — целувката на Нигер. Разлюлява храстите навън, и плъзгайки се край палата ми, изпраща ми този росен привет в знак на признателност. Как ми се ще диханието му да бе по-бурно и студено. Тътнеща фъртуна, ревнала по снежните склонове на Елимбос — как бих я посрещнал с радост сега, като блясъка на славата. Хенриета Уелзли, моя бяла вещице, лицемерен ангел мой! По-добре буря, отколкото твоите целувки! Велики гении! Устните на моята дама изгарят като огън!