Хайка за вълци

След година стопанството се основа за втори път, Солен Калчо отново бе назначен за пазач и остана на тази служба до петдесет и пет годишната си възраст. През това време най-малката му дъщеря Митка се омъжи, а жена му почина и зетят дойде да живее у тях. Той излезе много работлив и скопосен момък. Беше един от първите двама трактористи в селото и се ползваше с голямо уважение. Стегна старата къща, пристрои към нея още две стаи, посади ново лозе, а след това се зае с двора, градината и личното стопанство. Солен Калчо се гордееше с него и не пропускаше случай да се похвали, че има „зет като мед“. Зетят може би по-добре от всички познаваше характера на тъста си и го оставяше да живее, както намери за добре. След като напусна службата, Солен Калчо излизаше по никое време и се губеше с часове. Ходеше до лозята или обикаляше полето и се връщаше по тъмно. Зетят виждаше, че душата му се стяга в къщи и тъгува за старата манлихера, която бе носил на рамо, кажи-речи, цял живот, та му донесе от Съветския съюз, където бе ходил на някакви курсове, една двуцевка — ижовка. Изкара му и ловен билет и го направи ловец, за да излиза на полето по няколко дни през седмицата. Малко по малко Солен Калчо се приобщи към другарите си от ловната дружинка, започна да ходи в кръчмата и да си пийва по чашка с другите мъже.

И така до деня и часа, когато стоеше на пусията в гората и премисляше живота си от Радкината сватба до опитването на новите вина в кръчмата. Краката му започнаха да вкочанясват от студ, тъпчеше на място и от време на време подвикваше на гоначите да се прибират по-скоро. Отсреща не се обаждаха, не се обаждаше и Киро Джелебов, който трябваше да стои на стотина крачки от него; откъм дола, изпълнен с бяла, непрогледна мътилка, се чуваше силно фучене. Долу в закътаното преспите сигурно са по-високи от човешки бой, мислеше Солен Калчо, гоначите са затънали и не могат да излязат. От лявата му страна все още личаха следите, които бе направил на идване към пусията, и той реши да отиде при Киро Джелебов, та да видят как да помогнат на гоначите, ако са загазили в дола. И тогава му се стори, че шумата над него се разклати и от нея се отърси облак снежен прах. Стори му се още, че там се мярна силует на човек, и извика:

— Айде бе, хора, идвайте по-скоро, че ще изпукаме в тоз…

Нещо го блъсна в гърдите и го повали на гръб. Главата му потъна в снега и усети по лицето си топлина, която мигновено се разнесе по тялото му. Краката ми са вкочанясали и не ме държат, мина му през ум и направи усилие да стане. Обърна се на една страна, загреба сняг и успя да застане на лакти. Снегът все по-силно топлеше лицето му, проникваше в ноздрите и устата му и го задушаваше. С последни усилия се дигна на колене, пое въздух и си спомни, че преди да падне, бе чул слаб пукот, като пукот от счупване на клон. Фъртуната го е прекършила, както прекърши и мене, помисли той, опита да се изправи на крака и се изправи. Но краката му не го държаха, падна отново на колене и едва тогава видя, че снежната яма, в която се бе въргалял, цялата е изпръскана с червено. Остра, изгаряща като огън спазма раздра гърдите му, той извика нещо, от устата му блъвна гъста черна кръв и от брадата му потече върху снега. Свлече се бавно, както се бе изправил — най-напред по лакти, после по корем, — запълзя към пряспата и се напъха под нея. Навън останаха само краката му, обути в гумени ботуши, и по преритванията им, все по-бавни и замиращи, можеше да се установи последният тласък на сърцето му.