Японският любовник

Сет беше единственият член от семейството, за когото Алма тъгуваше, въпреки че не би го признала пред себе си. Минеха ли няколко дни, без той да я посети или да ѝ се обади, настроението ѝ се разваляше и скоро измисляше повод, за да го повика. Внукът не я караше да чака. Пристигаше като буен вятър, е мотоциклетистка каска под мишница, с разрошена коса, зачервени бузи и малки подаръчета за нея и за Ирина: дребни сладки, бадемов сапун, хартия за рисуване, видео за зомбита в друга галактика. Ако не завареше момичето, видимо се разочароваше, но Алма се правеше, че не забелязва. Той поздравяваше баба си е потупване по рамото, а тя изръмжаваше нещо в отговор, както обичайно; отнасяха се един с друг като другари по приключения – открито и съучастнически, без изяви на нежност, които смятаха за проява на лош вкус. Разговаряха дълго и сладкодумно като две клюкарки – първо правеха бърз преглед на най-пресните новини, включително и на семейните, а после се потапяха до дъно в онова, което истински ги интересуваше. Бяха увековечени в едно митологично минало от недоказуеми епизоди и истории, времена и персонажи отпреди раждането на Сет. Пред внука си Алма се разкриваше като превъзходен разказвач, извикваше непокътната в спомените си къщата във Варшава, където бяха преминали първите години от живота ѝ – мрачни стаи с монументални мебели и прислуга в униформа, която се плъзга покрай стените със сведен поглед – но добавяше едно въображаемо пони с житен цвят и дълга грива, което завършило дните си в най-гладните времена във вид на конско задушено. Алма съживяваше прабабата и прадядото Мендел, връщайки им всичко онова, което нацистите им бяха отнели; в разказа ѝ те седяха на великденска трапеза със свещници и сребърни прибори, с френски чаши, баварски порцелан и покривки, бродирани от испански монахини. С такова красноречие предаваше най-трагичните епизоди, че на Сет и на Ирина им се струваше, че пътуват с двамата Мендел към Треблинка в товарен вагон заедно със стотици отчаяни и жадни клетници, без въздух и светлина, агонизиращи в повръщано и изпражнения; влизаха с тях в ужасяващите камери и заедно с тях изчезваха в пушека на комините. Алма им говореше също за прадядото Исаак Беласко, за пролетната нощ, в която издъхнал и ледена градушка унищожила напълно градината му, и за това, как после имал две погребения, защото на първото не се побрали всички хора, които искали да изразят почитта си към него: стотици белокожи, чернокожи, азиатци, латиноамериканци и други му дължали благодарност и се нижели в безкрайна върволица на гробищата, та равинът трябвало да повтори церемонията. Говореше за прабаба им Лилиан, влюбена цял живот в съпруга си, която в деня, когато овдовяла, загубила зрението си и живяла в мрак, докато настъпил и нейният час, а лекарите така и не успели да установят причината за слепотата ѝ. Разказа и за семейство Фукуда, за интернирането на японците като за травма в детството си, но без да се спира надълго на приятелството си с Ичимей Фукуда.