Бягай и не бързай да се връщаш
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-342-9
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Бягай и не бързай да се връщаш». Краткое содержание книги:
Бе чакал, дори опитвал, да накара някоя жена да извърши обратното на Мари, тоест да отвори вратата и твърдо да поеме по коридора в жълт костюм с лице към него. Не се получи. Жените винаги прекарваха в дома му кратко време, а отношенията му с тях бяха мимолетни. Не претендираше за жена като Камий, чийто профил бе толкова чист и нежен, че човек са питаше дали не трябва спешно да го нарисува или да го разцелува. Не, не искаше невъзможното. Искаше жена, просто жена, дори и да се стича надолу като него, какво от това.
Данглар видя Адамсберг да се връща и да влиза в кабинета си, безшумно затваряйки вратата. Той впрочем също не беше красавец, а получаваше невъзможното. По-точно да, беше красив, макар нито една от чертите му, взета поотделно, да не допринасяше за този резултат. Не бяха правилни, нито хармонични, нито впечатляващи. Бяха някак безредно нахвърляни, но безредието се превръщаше в привлекателен хаос, в истинско великолепие, когато изражението му се оживеше. Според Данглар в това разпределение на картите имаше нещо несправедливо. И неговото лице представляваше същият сбирток от черти като това на Адамсберг, но в равносметката нямаше нищо интересно. Докато Адамсберг дори не умееше да играе покер, а бе извадил тройка десетки.
Понеже бе свикнал да чете и размишлява още на две и половина години, Данглар не му завиждаше. И понеже си имаше онзи групов образ. И понеже, въпреки почти хроничното си раздразнение, харесваше този човек и дори физиономията му, големия му нос и необичайната му усмивка. Когато Адамсберг му предложи да дойде с него в Криминалната бригада, не се колеба нито миг. Може би защото компенсираше трескавата и понякога закостеняла свръхактивност на собствения му ум, леността на Адамсберг му бе станала не по-малко необходима от разтоварваща каса бира.
Данглар се загледа в затворената врата. Тъй или инак Адамсберг щеше да се занимава с ония четворки и явно се опитваше да не дразни помощника си. Данглар свали ръце от клавиатурата и се облегна на стола си леко загрижен. От снощи все се питаше дали нещо не бърка. Защото това обърнато четири вече го бе виждал някъде. Спомни си за това в леглото, преди да заспи, сам. Беше отдавна, може би още в младите му години, преди да стане ченге, и не в Париж. Тъй като твърде малко бе пътувал през живота си, Данглар би могъл да се порови из паметта си, ако изобщо в нея бе останало нещо повече от на три четвърти заличен спомен.
Адамсберг затвори вратата си, за да се обади на около четирийсет парижки комисари, без да се излага на законното негодувание на помощника си. Данглар предполагаше, че става дума за художник, а той не мислеше така. Затова смяташе да проведе анкета във всички райони на Париж — ненужна и нелогична стъпка, която възнамеряваше да предприеме сам. Сутринта все още не бе решил дали да го направи. Докато закусваше, отново разлисти бележника си и разгледа четворките, все едно че хвърля чоп, като не пропусна да се извини на Камий. Дори я попита какво мисли по въпроса. Хубавки са, каза тя, обаче сутрин Камий не виждаше нищо и не можеше да различи пощенски календар от изображение на светец. И всъщност би трябвало да каже не „хубавки са“, а „ужасни са“. Той кротко отвърна: „Не, Камий, не са много хубавки“. В този миг, след тази фраза, след това отрицание взе решението си.
С позабавени рефлекси след прекараната нощ, обзет от благотворна умора, Адамсберг набра първия номер от списъка си.
Приключи към пет часа, след като бе излизал само веднъж, през обедната почивка. Камий му се обади по мобилния телефон, докато ядеше сандвич на една пейка.
Не за да коментира шепнешком нощта, не, това не беше в стила на Камий. Камий си служеше с думите с изключителна пестеливост и оставяше на тялото си грижата да се изразява — който разбрал, разбрал, а какво имаше за разбиране никога не бе съвсем ясно.
В бележника си Адамсберг написа: Жена, Интелигентност, Желание равно на Камий. Спря и препрочете написаното. Високопарни и плоски думи. Но приложени към Камий, те се възправяха и се изпълваха с истина. Почти ги виждаше как като в някакъв комикс се ограждат с кръгчета върху хартията. Добре. Равно на Камий. Виж, думата Любов бе прекалено трудна за написване. Химикалката оформяше едно „Л“, после се запъваше пред „ю“, твърде неспокойна, за да продължи. Тази съпротива дълго време го озадачаваше, докато накрая, след дълго общуване с нея, започна да му се струва, че я е разгадал. Той обичаше любовта. Но не обичаше последствията й. Защото любовта имаше последствия, толкова е утопично да си мислиш, че можеш да живееш само в леглото, та било и два дни. Цяла спирала от последствия, която започва с някоя небрежно подхвърлена идея и завършва между четири стени, откъдето любовта вече никога да не може да избяга. Любовта се разгаря бурно като запалена слама под открито небе, за да угасне в домашната камина. А на човек като Адамсберг спиралата на последствията му се провиждаше като смазващ капан. Той бягаше от предизвестяващите я сенки, които долавяше много преди да се появят, проявявайки гения на препатило диво животно, отгатващо приближаването на хищника. Понякога му идваше на ум, че в това бягство Камий е с едно рамо напред. Камий и цикличните й отсъствия, Камий и предпазливата й емоционалност, Камий и ботушите й, винаги строени на стартовата линия. Но Камий играеше подмолната си партия не така ожесточено и по-доброжелателно. Затова у нея бе трудно да се долови онзи инстинкт, който властно я водеше към свободата, освен ако човек не поразсъждаваше по въпроса по-дълго време. А трябва да се признае, че Адамсберг не разсъждаваше много за Камий. Понякога започваше, а после забравяше да продължи, подмамен от други мисли, прескачащ от идея на идея, докато в съзнанието му не се оформеше мозайката от образи, която в неговия случай предвещаваше появата на пълен вакуум.