Бягай и не бързай да се връщаш
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #4
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-342-9
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Бягай и не бързай да се връщаш». Краткое содержание книги:
— Пилето — твърдо отговори Жос.
— Тия мъже — въздъхна Лизбет на излизане — все се правят на интересни.
Супа, телешко соте, сирене и печени круши. Кастийон си говореше сам, Жос предпазливо изчакваше да се ориентира, все едно че се намираше в непознато море. Малката Ева се хранеше безшумно и само веднъж вдигна глава, за да поиска хляб от Лизбет. Лизбет й се усмихна и Жос изпита странното усещане, че на Ева й иде да се хвърли в прегръдките й.
Декамбре не каза почти нищо по време на вечерята. Лизбет подшушна на Жос, който й помагаше да раздигне масата: „Когато е такъв, значи, че работи, докато яде“. И наистина, Декамбре стана от масата веднага щом изгълта крушите, извини се и се прибра в кабинета си.
Светлинката проблесна сутринта в мига, когато съзнанието му се проясни. Името се отрони от устните му още преди да бе отворил очи, сякаш, изгарящо от нетърпение да се представи, бе чакало цяла нощ пробуждането на спящия. Декамбре се чу да го произнася тихо: Авицена.
Стана от леглото и го повтори няколко пъти от страх да не се разсее заедно с омарата на съня. За по-сигурно го записа на лист хартия. Авицена. След това написа до името: Liber cartonis. Канонът на медицината.
Авицена. Великият Авицена, персийският лекар и философ от началото на XI век, хиляди пъти преписван от Ориента до Запада. Латински текстове, осеяни с арабски изрази. Тръгнал бе по следата.
С усмивка на уста Декамбре изчака бретонеца на стълбището.
— Добре ли спахте, Льогерн?
Жос ясно видя, че нещо се е случило. Бялото и слабо лице на Декамбре, обикновено мъртвешки бледо, светеше, сякаш огряно от слънце. Вместо да се усмихва малко цинично както обикновено, малко превзето, Декамбре направо сияеше.
— Пипнах го, Льогерн, пипнах го.
— Кого?
— Нашият цитатчик! Пипнах го, ей богу! Запазете ми днешните „особени“, аз ще прескоча до библиотеката.
— Долу, в кабинета ви ли?
— Не, Льогерн. Там не разполагам с всички книги.
— Сериозно? — учуди се Жос.
С наметнато палто и стиснал чантата си между краката, Декамбре записа сутрешната „особена“:
След промяната на сезоните, когато зимата е топла, вместо да е студена, лятото е хладно, вместо да е горещо, и така и за пролетта, и за есента, защото това голямо неравновесие показва лошо състояние и на звездите, и на въздуха (…).
Пъхна листа в чантата си, после изчака няколко минути, за да чуе съобщението за поредното корабокрушение. В девет без пет слезе в метрото.
X
Този четвъртък Адамсберг пристигна в Бригадата след Данглар — доста рядък факт, за да не предизвика внимателния поглед на помощника му. Комисарят имаше смачкания вид на човек, който е спал само няколко часа, например от пет до осем. И веднага отиде да си купи кафе от бара на улицата.
Камий — заключи Данглар. Камий се бе върнала снощи. Данглар мързеливо включи компютъра си. Той самият бе спал сам, както обикновено. Какъвто си беше грозен, с неоформено лице и тяло, стичащо се надолу като недогоряла свещ, цяло чудо бе да докосне жена веднъж на две години. По стар навик Данглар се откъсна от мрачните мисли, които водеха направо към касата с бира, като си представи едно по едно, като на осветен екран, лицата на петте си деца. Впрочем петото с бледосините си очи не беше от него, но Мари му го остави, когато си тръгна, един вид като на приятел. Това беше отдавна, преди осем години и трийсет и седем дни, а силуетът на жена му в гръб, така както твърдо крачеше по коридора със зеления си костюм, за да отвори и затръшне вратата, се бе залостил в черепа му и остана там в продължение на две дълги години и шест хиляди и петстотин бири. Тогава груповият образ на децата — двама близнаци, две близначки и малкият със сините очи — се превърна в негова идея фикс, в негов пристан и спасителен пояс. Бе прекарал хиляди часове да стърже моркови на най-ситното ренде, да пере и избелва до най-бялото бяло, да се грижи ученическите чанти да са безупречно подредени, а дрехите идеално изгладени, да търка мивките, докато станат стерилно чисти. После перфекционизмът му се поуталожи и той се завърна към едно ако не нормално, то поне приемливо състояние, и към консумация на бира, намаляла на хиляди и четиристотин шишета годишно, макар и подкрепена с бяло вино през трудните дни. Остана все пак светлата му връзка с децата, а нея, казваше си той през някои черни утрини, никой не можеше да му отнеме. Не че някой имаше подобно намерение.