Бягай и не бързай да се връщаш

— Льогерн, много лесно кипвате.

— Да — призна Жос.

— Предполагам, че сте разбили мутрите на немалко народ по тая земя.

— И в това море.

— Никога не съм играл на умния и тъпия. Какво ви носи подобна игра?

— Власт.

Декамбре се усмихна и сви рамене.

— Да продължавам ли? — попита той.

— Ако желаете. Но какво ме засяга всичко това? Три месеца наред четох писмата на един, дето преписваше Библията. Плащаше си човекът, четях. Какво толкова?

— В морално отношение обявите ви принадлежат. Тъй като утре смятам да ида при ченгетата, предпочитам да сте предупреден. И бих искал да ме придружите.

Жос изпи калвадоса си на екс.

— Ченгетата ли? Да не сте откачили, Декамбре! Още малко и ще обявите обща тревога.

— Ами ако се налага?

Жос преглътна думите, които му идваха на езика, заради стаята. Трябваше да си запази стаята.

— Слушайте ме внимателно, Декамбре — подзе той, като се овладя, — според вас имаме работа с човек, който се забавлява, като преписва стари текстове за чумата. Някакъв смахнат тип, напълно психясал. Ако ходехме при ченгетата всеки път, когато някоя откачалка си отвори устата, нямаше да ни остане време за писане.

— Първо — каза Декамбре и изгълта половината от калвадоса си, — той не се задоволява да преписва, а ви принуждава да четете писанията му. Изразява се на площада, анонимно. Второ, постепенно се приближава до същността. Засега е в началото на текстовете. Още не е стигнал до пасажите, които съдържат думата „чума“ или „болест“, или „смъртност“. Мотае се из въведенията, обаче напредва. Разбирате ли, Льогерн? Той напредва. Това е страшното. Напредва. Към какво?

— Ами към края на текста. Логично е, нали? Никой не започва книгата отзад — напред.

— Книгите. Те са няколко. И знаете ли как свършват?

— Не съм ги чел тъпите книги.

— С десетки милиони мъртъвци. Така свършват.

— Да не би да си въобразявате, че този психар ще изтреби половин Франция?

— Не съм казал това. Казах, че се приближава към смъртоносната развръзка, че пълзи към нея. Не е като да ни чете „Хиляда и една нощ“.

— Според вас напредва. А според мен тъпче на място. Вече от месец ни додява с тези истории за животни под една или друга форма. Ако това наричате напредване…

— Такова е, убеден съм. Спомняте ли си другите обяви, несвързаните, в които се разказва за живота на един мъж?

— Спомням си. Те нямат нищо общо. Някакъв тип, който яде, чука, спи, само за това говори.

— Този тип са казва Самюел Пийпс.

— Не го знам.

— Ето, представям ви го: англичанин, буржоа, получил благородническа титла, живял през XVII век в Лондон. Между другото, работил е в морската администрация.

— Голяма клечка в капитанството?