Бягай и не бързай да се връщаш

— Бива си го, а? — обърна се Адамсберг към Данглар, който не продума през цялата експедиция. — Сръчен е. Прави го с един замах, без да вдига ръка. Като китайски йероглиф.

— Несъмнено — каза Данглар, докато се настаняваше в колата отдясно на комисаря. — Рисунъкът е елегантен и бърз. Има ръка.

Фотографът се настани отзад с апаратурата си и Адамсберг полека потегли.

— Спешни ли са снимките? — попита Бартено.

— Никак — отвърна Адамсберг. — Проявете ги, когато имате възможност.

— След два дни — предложи фотографът. — Довечера ще вадя снимки за Ке-дез-Орфевр.

— По повод на Ке-дез-Орфевр, няма смисъл да им разправяте за това. Нека малката ни разходка си остане между нас.

— Щом има ръка — подхвана Данглар, — може да е художник.

— Не мисля, че това са художествени творби.

— Но целият ансамбъл може и да е. Представете си, че човекът изрисува стотици врати, за да заговорят за него. Мащабно явление, колективът като художествен заложник. След шест месеца името на художника ще се прочуе.

— Да — каза Адамсберг. — Може би сте прав.

— Със сигурност — намеси се фотографът.

Адамсберг внезапно си спомни името му — Братено. Не. Бартено. Слаб, Риж, фотограф равно на Бартено. Много добре. За малкото име нищо не можеше да се направи. Да не искат от него невъзможното.

— При нас в Нантьой имахме един тип — продължи Бартено, — който за една седмица боядиса в червено стотина боклукчийски кофи и ги украси с черни точки. Ще речеш, че из града бяха плъзнали гигантски калинки, всяка кацнала на стълб като на гигантска клечка. Само след месец човекът получи работа в най-голямото местно радио. Днес коли и беси в културния живот на общината.