Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
И още по-лошо, в замък пълен с хора, защо точно Емили трябваше да е тази, която го събуди?
Можеше ли да е по-засрамен?
Не, дори и ако самият папа го беше събудил.
– Сигурен ли сте, че всичко е наред? – попита отново тя. – Лицето ви е ужасно зачервено.
– Тя се протегна, за да докосне челото му.
За миг, Дрейвън не помръдна. Жадуваше толкова много за докосването ѝ, че бе замръзнал на мястото си.
Докато най-накрая сетивата му се пробудиха. Той скочи на крака и остави достатъчно разстояние между тях, защото ако тя го докоснеше, докато топлината от съня все още го измъчваше, можеше много лесно да се поддаде на тялото си и да я вземе точно там, където стоеше.
– Добре съм – настоя той, като благодари на всичко свято за дългата си туника, която скриваше засрамващото състояние, в което се намираше от неочаквания ѝ поглед.
– Сигурен ли сте, че раната ви не се е инфектирала?
Дрейвън скръцна със зъби при напомнянето за това, което се беше случило тази сутрин. Първо ѝ беше позволил да го разсея до толкова, че да бъде ударен, а сега...
Какво, по дяволите, не беше наред с него? Винаги владееше изцяло себе си.
Емили се наведе пред него и вдигна книгата, която бе чел преди да заспи. Овалното деколте на роклята ѝ беше такова, че без да осъзнава, тя му предостави гледка на дълбоката долчинка между гърдите ѝ и на сочните, съблазнителни хълмчета, които се надигаха примамливо. Дъхът му спря от мекотата на кожата ѝ.
А проклетото му тяло стана дори още по-твърдо!
Проклинайки под носа си, той се опита да се разсее и погледна право към ронещото се парче мазилка, паднало от стената зад нея и прасето, което припкаше свободно извън кочината си.
Не помогна. Дори поне малко.
– Пиер Абелар[12]? – попита тя, а мекият ѝ глас го омагьоса толкова много, че по невнимание срещна любопитния ѝ поглед.
Тези очи...
Какво в тях го омайваше толкова? Бяха дълбоки, тревистозелени и блестяха с такава вътрешна светлина и дух, каквито той не можеше да назове.
И внезапно тези очи станаха объркани.
Той се срита мислено и отговори на въпроса ѝ с първия глупав коментар, който му дойде на ум.
– Намирате за странно, че чета писанията на монах?
Защото точно там, докато стоеше пред нея и наблюдаваше как слънцето осветява златната ѝ коса, монашеските мисли бяха много далеч от ума му.
– Намирам за странно, че изобщо четете.
– Бих отбелязал същото и за вас, милейди – отговори грубо той и взе книгата от ръката ѝ. – Не мислех, че Хю би си направил труда да изучи дъщерите си.
– Мога да кажа същото за Харолд – Емили прехапа устни, веднага след като думите се изплъзнаха от устата ѝ и видя гнева, който пламна в очите му.
Нямаше намерение да го засяга.
– Исках да кажа...
– Разбрах какво искахте да кажете, милейди – отвърна той с твърд, официален тон.
Не това беше начина, по който искаше да протече случайната им среща. Но все пак, тя не очакваше графът да бъде толкова раздразнителен. Особено след нежността в гласа му, когато произнасяше името ѝ, докато се опитваше да го събуди.
Какво ставаше с него?
Опитвайки се да поправи каквато ѝ обида да бе нанесла по невнимание, тя обясни за необичайното си образование.
– Баща ми е помислил, че ще е мъдро да се научим да четем, за да е сигурен, че нашият управител никога няма да го измами с парите му. Винаги е усещал, че учената жена е тази, която е полезна.
Очите му потъмняха от горчивина.
– А баща ми вярваше, че докато управителят се страхува за живота си, няма да посмее да измами своя господар, образован или не.
Тези думи отговаряха на онова, което винаги беше слушала за лордовете на Рейвънсууд. Тяхната студена жестокост беше станала легендарна много отдавна.
И все пак, тя не можеше да си представи жизнения Денис да се страхува за живота си. Всъщност, той изглеждаше много доволен от служебното си положение.
– Това още от ужасния ви хумор ли е? –попита тя, като си спомни, какво ѝ беше казал Саймън за Дрейвън.
Изразът на лицето му не се промени изобщо.
– Ще откриете, че нямам чувство за хумор. Поне не и такова, за което да знам.
Емили замълча. Не знаеше какво да каже след такова изявление. Вместо да се излага повече, тя бързо смени темата на разговора.
– Всъщност дойдох да ви намеря, защото исках да ви благодаря за това, което направихте.
– За това, което съм направил?
– Замъкът – каза тя и пристъпи към него. –Това е повече, отколкото аз... – гласът ѝ занемя, когато погледна нагоре към очите му. Толкова отблизо те не изглеждаха мразовито сини, както беше забелязала в началото, а бяха странна смес от сини нюанси.